ЙОРДАН ЕФТИМОВ, БГНЕС
Преди няколко години на 6 януари една писателка, която минава за представител на новата християнска литература, ме поздрави с думите: „И да те пази твоя светец – свети Йордан!“ По-късно реших да проверя дали тази екстравагантна концепция – за светец с това име – се споделя и от други българи. Да не би да става дума за нова секта? Оказа се, че началникът на варненските ротарианци е обявил подобно нещо на събрание на своето братство.
Ясно, за свети Йордан вече се говори и току виж някой художник вземе, че го и изографиса – със свитък или свит под някоя корона. Богоявление бележи края на мръсните дни според традиционните представи на българите. Днес тези, които го знаем, не се идентифицираме с традиционните представи, но те така или иначе ни работят. И очакваме да се очистим, да забравим за вилнеещите караконджоли не само от предходните дни, а и изобщо от предходната година.
А каква беше литературната 2016 година? Не беше година чак със шокиращо силни стихосбирки и романи. Е, през януари излезе „Вундеркинд“ на философския и ироничен писател Николай Грозни, през февруари си отдъхнахме, че наистина сме имали големи интелектуалци, защото под редакцията на Петър Трендафилов излезе томчето с публицистика на д-р Кръстьо Кръстев „Злочестините на България“. През март събитието беше антологията с българска християнска поезия „Небе за земята“, съставена от Калин Михайлов.
През април дистопията на Васил Георгиев „Екс орбита“ ни изпрати в орбитата на може би най-силния жанр в европейската проза през последното десетилетие. През юли излезе скандалният исторически роман „Бяло сладко“ на винаги скандалния Димитър Шумналиев, през август на пазара излезе второто издание на „Отвъд играта“ на спортния журналист Иво Иванов, книга, доказваща, че дори в България жанрът на журналистическата проза, т.нар. факшън, има възможност да се разгърне и да намери многобройни читатели.
През септември най-сетне се отсрами и българската метафикция в лицето на „Последна инстанция“ на Момчил Николов, през ноември „Балът на тираните“ на Пламен Дойнов доказа възможностите на поезията да нанася удари по нравствената ни затъпялост.
Знам, ще ме попитате дали битката отново е била между „богопомазаните“ от властта и всички останали? О, „богопомазани от властта“ – нима има такива? Мен ако питате, такива писатели българската история от последните две десетилетия не познава. Общата тенденция у нас е изчезването на интереса у политиците към писателите. Писателите бяха сменени от пиарите. Не го посочвам като нещо лошо, а само като черта на действителността. Ухажваните до 1989 г. писатели, от които се очакват красиви ефектни фрази в защита на политическите решения, днес не изпитват това изкушение. Това е страхотно! Защото нали помните притчата: по-блажен не е този, който е устоял на изкушението, а когото дяволът изобщо не се е „сетил“ да изкуши.
2016 г. бе поредната, през която в социалните мрежи се появиха текстове от почти непознати автори с голяма претенция, но дали и с високи художествени качества? Техни симпатизанти ги споделяха и лайкваха с хиляди, макар тези автори да нямат издадени книги. Но нали никой нищо не дочита докрай в социалните мрежи? Нали там бързаш да лайкнеш или наплюеш още преди да си дочел? Не, нека не изтъкваме успеха в социалните мрежи – той е толкова ефимерен, колкото и самият носител. Въздух под налягане – и дори не винаги под налягане. Но ни чака прекрасно време, защото умните виждат края на диктата на социалните мрежи. С тях злоупотребяват всякакви популисти в политиката и в изкуството. Но краят наистина се вижда. Дори съдържателите на веселото заведение Facebook помислиха как да ограничат троловете и хейтърите.
Засега нямат успех, но вече се мисли. И това тече паралелно с либерализацията на църквата: в интервю тези дни отец Сионий от Троянския манастир благо съобщи, че интернет е като нож – един реже с него хляб и маже филии, а друг убива. Но тази благост до какво ли ще ни доведе, свети човеко? Наистина Природата за момент като че ли загуби контрол над своя Франкенщайн – човека, съществото от вида homo sapiens sapiens – но ето че сега ще си върне света. Човекът твърде силно се дезориентира и напредваше главно във войната с родителя си, Природата, и ето че тя го връща в руслото на разумното чрез едно уж негово откритие – интернет. Да, интернет е подсказан от Природата, за да може няколко поколения хора да позагубят скорост в познанието как да унищожават, с други думи – интернет води до здравословно за Природата, а оттам и за самия човек оглупяване на човечеството. Вече го виждаме ясно. И има български писатели, които говорят за това.
Аз споменах няколко имена. През 2016 г. истинският авангард на българската литература бяха Васил Георгиев, Николай Гроздински и Момчил Николов. Не Илия Троянов, не Мирослав Пенков. Стига с това наивно чуждопоклонство. Българската литература вижда добре какво става, но българското общество невинаги вижда коя е българската литература. 2017 година ще промени това. Е, ще има винаги убедени в православната си вяра хора, които ще вярват, че съществува свети Йордан. Но ние ще ги броим за принадлежащи на друг, паралелен на нашия свят.
