БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Не крия, че бе сред любимите ми актьори.

От онази рядка – дори за годините на соца – фаланга творци интелектуалци, които печелеха зрителя със своята шлифована, нюансирана и фина игра; които бяха майстори на детайла и на естествено родилата се на сцената и пред камерата емпатия.

На такива артисти просто им вярвахме – харесвахме ги, обичахме ги и следяхме изявите им с интерес и внимание.

Борис Арабов (19 февруари 1925 – 4 април 1984, София) бе класически пример за творец с деликатно сценично присъствие. Завършил ДВТУ при Георги Стаматов през 1950 г., специализирал в МХАТ (1951–1955), той се наложи с характерния си плътен тембър като говорител на радио „Москва“ за България, участваше в постановки на радиотеатъра и последователно се утвърди в Пернишкия театър (1956–1958) и в Младежкия театър.

Имам бегли, опосредствени спомени от театралните му изяви – Естанислао Браво в „Почивка в Арко Ирис“ (1966) и редакторът Момчилов в „Рози за доктор Шомов“ (1967). Знам, че става заслужил артист през 1969 г., но истинските ми емоции са от присъствието му в телевизията и киното.

В телевизионния театър ми направи силно впечатление във „Всекиму заслуженото“ (1966) на Асен Траянов, с участието на Любомир Кабакчиев, Люба Алексиева и Георги Раданов, както и в постановката на Нина Минкова „Тойфеловата кула“ (1973), където си партнира с Апостол Карамитев и Иван Андонов. В киното следях изявите му през целия му четвъртвековен творчески път.

Вървяха му малките, но възлови и съществени роли, под ръководството на големи професионалисти. Започва като началника при Рангел Вълчанов в „Първи урок“ (1959), а завършва като Кръстанов във „Вибрации“ (1984) на Тодор Стоянов и като доктор Петров в знаменитата комедия на Иван Андонов „Опасен чар“ (1984) – същият лекар, разрешил на Ястребовски (Тодор Колев) да подрежда картоните в отделението, което дава възможност на мошеника да си изфабрикува некролог и да се измъкне от ръцете на органите на реда…

Арабов снима с Лилиана Кавани „Галилео Галилей“ (1968) като падре Малперти; с Леонид Менакер реализира „Николо Паганини“ (1982) като Верон; свещеник е при Ян Батори в „Мирис на кучешка козина“ (1982). Работи с Дако Даковски в „Калоян“ (1962), с Никола Вълчев в „Ивайло“ (1964), с Никола Корабов във „Вула“ (1965), с Въло Радев в „Най-дългата нощ“ (1967), с Владислав Икономов в „Скорпион срещу Дъга“ (1969), а в новелата „Искам да живея“ (1970) на Иванка Гръбчева е човекът от Центъра.

На него много му отиваше да играе с достолепие и достойнство богаташи, министри и генерали от миналия режим – бивши величия, хора на властта: Аврам Немтур в „Иконостасът“ (1969) на Тодор Динов и Христо Христов, Халваджиев в „Танго“ (1969) на Васил Мирчев, полицейски директор в „Четиримата от вагона“ (1970) на Атанас Трайков, бивш царски министър в „Откраднатият влак“ (1971) на Владимир Янчев, доктор Хаджиянакиев в „Иван Кондарев“ (1974), ген. Никола Михов във „Войници на свободата“ (1977) на Юрий Озеров, византийски придворен в „Хан Аспарух“ (1981) на Людмил Стайков. С името си подкрепя и престижния детски телевизионен филм „Славното момче“ (1974) на Благой Стратев, където играе бащата на Роза.

В края на живота си прави преход към камерни постановки – „Мандрагора“, „Легенда за Дон Жуан“…

Почина ненавършил 60 години, в разцвета на силите си.

Мястото му остана празно – за да се докаже, че дори у нас в изкуството има и незаменими хора.