БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Да бъдеш Исус Христос на екрана съвсем не означава, че автоматично ставаш суперзвезда. Ако и да играеш най-прочутият герой на човешката история.
Защото интерпретацията на образа на Спасителя е дълг, бреме, отговорност и висока чест, която не се пада всекиму. Възможно е да си привлечен за цвят и мълчаливо знаково присъствие, подобно това на Клод Хийтър в легендарния "Бен Хур" (1959) на Уйлям Уайлър. Филмът постигна шумен успех и световна слава, бе обявен за класика, но помни ли някой изпълнителя на ролята на Христос?
За разлика, примерно, от Сергей Безруков, изиграл неподражаемо Йешуа - Христос в прочутия сериал на Владимир Бортко от 2005 г.”Майсторът и Маргарита”...
Затова е нужен артистичен шанс. И да бъдеш избран за екранния Христос, и да попаднеш в екип, чийто постановчик има своя нестандартна и провокативна визия за "най-великата история, разказвана някога". Такъв късмет извади Енрико Ирацоки, открит от Пазолини за неговата версия на "Евангелието по Матея" (1964). Натуршчик пар екселанс, носещ духа и светоусещането на бедния сицилиански селянин, Ирацоки органично се вписа в левичарската версия на Пазолини, видял в Христос СОЦИАЛНИЯ предводител на бедните и онеправданите, за чието светло бъдеще си струва да се пожертва.
Не крия, че това бе революционен поглед към образа на Исус от Назарет, подпомогнат и от неореалистичната визия на Тонино Дели Коли, но днешното гледане на творбата на Пиер Паоло Пазолини може би ще предизвика тягостни чувства от неговото ограничено, реторическо и едностранчиво отразяване на събитията, познати на всеки културен жител на планетата.
На другия край на скалата е романтично – възвисяващата интерпретация на Робърт Пауъл в сагата от 4 части на Франко Дзефирели „Исус от Назарет“ (1977).
Заснета вдъхновено и с огромна амбиция тя си остана все пак една красива версия, реализирана по препоръка на Ватикана.
Затова аз акцентувам на други подходи, оказали се не само по-адекватни, но и по-плодотворни. Те наистина отразяват духа на времето - младежката контра-култура от 60-те-70-те години на 20. век, скептицизма и иконоборческата умора на 80-те години и завръщането към изконната благочестива вяра, характерна за новия милениум. Разбира се, че става дума за "Исус Христос суперзвезда" (1972) на Гейл Едуардс, за "Последното изкушение на Христос" (1988) на Скорсезе и най-вече за "Страстите Христови" (2004), дело на Мел Гибсън.
Гейл Едуардс пласира постановката си изцяло в контекста на хипарското мислене и борческия дух на късните 60 години на миналия век. Подпомогнат от прекрасните текстове на Тим Райс и незабравимата музика на Андрю Лойд Уебър, той създава пищно и вълнуващо зрелище, в което Христос е предводител на сърдитите млади хора, търсещ брод към истината за смисъла на човешкото съществувание. Не случайно и за избора на изълнител на главната роля е предпочетен Глен Картър, имащ физическа прилика с образа на Исус от църковните фрески, но и носещ поведението и духа на неудовлетворения младеж, задушаван от условностите на жестокия и корумпиран свят, който го заобикаля.
Още по-предизвикателен подход избира Мартин Скорсезе при екранизацията на известния роман на Никос Казандзакис. Той набляга на хипнотичната визия на Михаел Баулхаус и великолепната музика на Питър Гебриел, разчитайки и на плеяда звезди, ангажирани от него за главните роли, водени от Уйлям Дефо като Христос и Харви Кайтел като Юда Искариотски. В пресъздаване на до болка познатите факти и обстоятелства Скорсезе е както винаги маниакално пунктуален.
Той обаче си позволява да пресъздаде и кошмарно-иконоборческото видение на Христос на кръста на Голгота. В този аспект католикът Скорсезе остава верен на метежния православен дух на автора на книгата, позволявайки си да представи Христос не само като съмняващ се в каузата си, но и деградирал като обикновен анонимен еснаф и създал рояк деца, след като е правил натуралистичен секс с Мария Магдалена. Точно заради този скандален епизод синодалните старци у нас ревнаха през 2003 г. и не позволиха излъчването на филма по Националната ни телевизия. Така бе упражнен глупав и безсмислен цензурен надзор, лишен преди всичко от естетически и практически основания.
Естетически - защото сватбата и любовта на Христос и Мария Магдалена бяха сред най-грабващите и вдъхновено заснети сцени във филма, след които Скорсезе съвсем благоразумно връща действието в изходната му точка на Голгота, за да разбере и последният профан в салона, че това е било КОШМАРНО ВИДЕНИЕ, дяволско изкушение, след което Спасителят съвсем по канон издъхва на кръста. И практически - тъй като в днешните условия е абсолютно невъзможно да се попречи на гледането на който и да е филм, пък бил той и "Последното изкушение на Христос", тиражиран и на DVD и в интернет, и достъпен за всеки любител на седмото изкуство.
А гледането му наистина си заслужава и заради майсторската режисура на Мартин Скорсезе, и най-вече за да се проследи самоотвержената и вдъхновена игра на Уйлям Дефо, създал може би най-правдивият и запомнящ се образ на Христос в съвременното кино.
Друг, но не по-малко дързък и провокативен е подходът на Мел Гибсън. В "Страстите Христови" той поема уникалния риск да озвучи епоса си на арамейски, латински и иврит, отдавайки дължимото на достоверността. Целта му е чрез креативната музика на Джон Денби и смразяващо-реалистичните композиции на Калеб Дешанел да създаде един по същество ням филм, с основни доминанти изображението, музикалното оформление и актьорското лицедействие, смело хвърлящ мост към шедьовъра на Грифит от 1916 г. "Нетърпимост" (епизодът "Страданията на Христос") и към безбройните пана на майсторите-живописци, с които са пълни западните катедрали.
Цялото си внимание Гибсън съсредоточава върху тримата главни антагонисти - Исус, Каяфа и Пилат, представящ конфликта между тях като светогледно съперничество за надмощие. Каяфа (Матия Сбраджа) държи на традициите и родовите завети. Пилат (Христо Шопов) се стреми да запази 11-годишния мир в непокорната провинция, а Христос (Джим Кавийзъл) дири брод за спасението на човешките души.
Основната тежест и страдания във филма понася Джеймс Кавийзъл, комуто само мога да благодаря за неговата всеотдайност. Той буквално износва и изстрадва своя Христос на екрана , доказвайки, че с него Мел Гибсън е направил единствено верния избор. Оттук насетне името му ще се преплита неотклонно с Христовото, а клопките в кариерата му ще се съпътстват с адмирациите от неговата игра. Кавийзъл си остава в съзнанието ни преди всичко като СТРАДАЛЕЦА-ПРАВДОТЪРСАЧ Христос, чиято вяра в Доброто и човешкото усъвършенстване е наистина неизтребима.
Накъде ще поемат следващите тълкуватели на образа на Спасителя ми е трудно да прогнозирам.
Знам, че всяко време си идва със своите Христови интерпретации, които ще бъдат толкова жизнени и въздействени, колкото талантливо, правдиво и провокативно бъдат пресъздадени на големия и малкия екран.
В очакване на следващите незабравими преживявания, свързани с подвига на Богочовека, се надявам продължението на “Страсктите Христови” “Възкресение”, част първа да бъде на нивото на своя предшественик.
Знам, че само чудодеец може да се реши на такава стъпка - да пресъздаде на екран възкресението на Исус и се надявам Гибсън да ни поднесе поредния си режисьорски шедьовър...
