ДАМЯНА ВЕЛЕВА, "Свободна Европа"

Когато е само на 4 години, родителите й се разделят. Оставят я в пансион, където в продължение на дълги периоди от време дори не идват да я посещават. Майка й решава да я вземе отново при себе си три години по-късно, но чувството, че е изоставена никога не я напуска, раните така и никога не заздравяват. Именно натрупаната болка в детството обаче събужда нуждата й да се занимава с изкуство.

„Станах актриса заради тези събития, в един по-безгрижен семеен контекст може би щях да съм се посветила на нещо съвсем друго“, казва тя по-късно.

Тя е актрисата Жулиет Бинош и в четвъртък навърши 59 години – цели 40 от които на екран. Днес французойката е единствената актриса, която има награда "Оскар", "Сезар", БАФТА, както и отличия от трите големи световни филмови фестивала: тези в Кан, Венеция и Берлин.

„Това изоставяне беше бездънна яма, от която трябваше да възстановя живота си. Вместо да прекарам деня в плач или да се чувствам като жертва, това ми помогна да разбера човешката природа и оттам да дам на другите“, казва Бинош в интервю за "Ел паис".

Всъщност киното е почти традиция в семейството на Бинош – както баща й, така и майка й са актьори и режисьори. Когато е на 14 обаче младата Жулиет е в дилема кое изкуство да избере, за да изрази себе си – колебае се между киното и рисуването. Тогава получава съвет от приятелка на майка си, който оттогава неизменно следва: „Жулиет, избери да правиш всичко!“, казва й тогава тя.

Днес Бинош продължава да рисува, а нейни картини дори се появяват в някои от филмите, в които участва като например в любовната история Les Amants du Pont-Neuf от 1991 г. или в драмата Words & Pictures от 2013 г.

Киното обаче се превръща в нейно главено призвание след пробива й с филма Hail Mary на Жан-Люк Годар. Тогава Бинош е само на 20 години. Следват множество успешни филми, сред които класическата трилогия на полския режисьор Кшищоф Кешловски „Три цвята“, като за филма „Синьо“ Бинош печели награда Сезар за най-добра актриса.

През 1996 г. идва и една от най-известните й роли – на Хана във филма „Английският пациент“. За играта си тя е удостоена с "Оскар" за най-добра поддържаща актриса, награда БАФТА, Европейска филмова награда и много други отличия.

Само четири години по-късно следва и ролята й в „Шоколад“ на самотна майка, която притежава магазин за шоколад. Тя й донася още една Европейска филмова награда и затвърждава името й на една от най-успешните френски и европейски актриси. С това признанията за таланта й не спират – през 2010 г. печели приза в Кан за най-добра актриса за ролята си в Copie conforme, през 2022 г. беше удостоена и с наградата „Доностия“ за цялостна кариера на фестивала в Сан Себастиан, а само преди няколко седмици й беше връчена и първата международна награда „Гоя“.

За тези 4 десетилетия кариера критиците забелязват две неща – първо, Бинош не обича повторенията и с всеки нов филм експериментира с нов тип персонаж.

„Творчеството означава да се поставяш в нови ситуации. Да се сблъскваш с трудности. Опитвам да не се повтарям, защото това е като смърт“, обяснява тя пред британския "Гардиън".

Второто нещо пък е, че обикновено Бинош играе роли на жени в процес на вътрешна трансформация. Бинош е съгласна и с тази констатация.

„Ако не видя трансформация в сценария, обикновено нямам интерес“, казва тя. И добавя: „Настоявам, че като човешки същества имаме житейската мисия да се променяме.“

Освен себе си, Бинош вярва, че хората трябва да променят и света, в който живеят. През последните години тя заема ясни позиции по множество политически теми, като се застъпва за опазването на природата, устойчивия начин на живот и социална справедливост. По време на пандемията от COVID-19 през 2020 г. тя беше сред 200 културни дейци от целия свят, включително Мадона, Пенелопе Круз и други, които подписаха призив за промяна на социалноикономическия модел.

Въпреки активните си граждански позиции обаче Бинош казва, че продължава да вижда мястото си изцяло в киното, а не в политическия активизъм.

„Интересувам се само от изкуство“, посочва тя пред "Ел паис".

„Когато надигнах гласа си за опазването на природата, осъзнах, че думите ми звучат дразнещо. Моето място е в киното, където мога да изразявам себе си“.

 

  • ПОЗИЦИЯ

    Най-великият текст

    И Америка е велика отново. И Путин е велик. И българските партии са велики, а велики хора сами си вдигат велики паметници. От толкова много величие понякога ми прилошава, признава Иван Ланджев.

 „По-лошо от материалното робство е духовното робство.“

Хайнрих Хайне, германски поет, роден на 13 декември преди 228 години

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Агнешка Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

Последните дни на Хемингуей

 

Съвременният френски писател ни предлага „документален“ роман за последната година от живота на великия бикоборец. Хронологическият отрязък от 12. 07.1960 г. до 2.07.1961 г., около който се разгръща сюжетът

 

След „Последният ловец на делфини“

 

Страниците, посветени на дългогодишното комунистическо управление, са изпълнени със спотаен драматизъм и критичен патос. 

Историята на Хъки

" Струва ми се, че сцената, в която Мами Блу „разосиновява“ кученцето Хъки и го подарява на умиращото дете, е една от най-добрите в нашата литература. Плахо я сравнявам с „По жицата“." - Николай Петков