БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Познавам и ценя творчеството на Неда Антонова. Тя е ерудиран и талантлив творец, умеещ мъдро и смело да разнищва тайните на нашата история, избирайки за свои героини жени, които или не са особено популярни , или са направо неизвестни за широката читателска аудитория.

Не крия, че бях възхитен от креативния полет на авторката в „Нелюбими мой“ (2009), олицетворен от Ружа Ноева, от точния й и проникновен портрет на царица Елеонора Българска (2014), втората съпруга на цар Фердинанд, раздала цялото си лично богатство за благотворителни каузи и спасила от разрушаване Боянската църква.

Оцених значението и мащаба на „Съвършената“ (2014)  - за преподобната Стойна, а от „Неговата любима“ (2015) осмислих както тъжната съдба на Иванка Ботева, така и подлата роля на Никола Обретенов по убийството на съпруга й Христо и замитането на следите след това ужасно престъпление.

Обяснимо е, защо очаквах с интерес появата на „Любовта и смъртта на първия след Бога“ (2017). Прочетох романа  на един дъх и веднага се съгласих с мнението на неговия издател Румен Леонидов, че „Васил Левски не е убиец“ и че „Нейните (авторски – б.м.) открития са логически и исторически защитени и са много майсторски въплътени в духа на тази много свята и много чиста книга“.

С четири задачи се е справила успешно авторката на „Първия след Бога“.

Тя разкрива вдъхновено и убедително образа на Евгения Боярова – голямата тайна любов на Дякона, експонира катарзиса и изкуплението в примитивната душа на лъжесвидетеля Вутьо Ветьов, заради когото Апостолът увисва на бесилото, доказва вещо, че Левски не е престъпник и дори според османското законодателство не може да получи смъртна присъда, ако и да е евангелски отдаден на своето дело, но получава такъв вердикт, заради заплахата, която представлява за двете съседни империи – Османската и Руската и най – важното  - представя обективно точно ролята на Иванчо Хаджипенчович като най-важния член на софийската следствена комисия.

С много наслоения, и втълпени митове е трябвало да се справя авторката. Успяла е, защото е не само талантлива и с мисия в литературата, а и тъй като цени правдата – колкото горчива и неудобна да е тя, като в нейно име е готова храбро да брани своето възхитително концептуално мислене.

Харесва ми умението й да регистрира осъзнаването на човешкото падение, угризенията, с които се сблъсква грешника, желанието и в най – отблъскващия индивид да открие пробуждането на съвестта и амбицията да се  превъзмогнат  греховете, ако е нужно на най – високата цена.

В този аспект е много любопитен паралелът между Вутьо Ветьов  - марионетката на Димитър Общи и Михаил Въглев – доносникът и фалшификаторът, поставил се в услуга на руската дипломация, осъзнал навреме, че е използван и мамен и измъкнал се неуязвим от незавидната си участ.

Много ярко и завладяващо е пресъздаден Иванчо Хаджипенчович. Антонова е успяла да го обхване в дълбочина  с трудно достижима искреност.

Хаджипенчович не е надменният и подъл турски сановник, познат ни от Стефан – Дичевата епопея „За свободата“ (1956), а добър управник, блестящ юрист и голям патриот, милеещ за стабилното устройство на българската Екзархия, спомоществовател на вътрешната организация на Васил Левски – дарява за народното дело 80 лири, при условие, че заплатата му е 55  и най-вече ревностен привърженик на римското и френското право, по чиято инициатива нито един от членовете на следствената комисия не подписва прословутия протокол № 15, оставяйки султан Абдул Азис – по целесъобразност – да постанови смъртната присъда на Левски.

От „Първия след Бога“ разбираме, че Хаджипенчович трезво преценява всяка ситуация и свой ход, като винаги предвидливо уведомява за действията си руския посланик в Цариград – граф Николай Игнатиев. Днес бихме го нарекли слуга на двама господари, което и обяснява по нататъшната му успешна кариера в свободна България – в парламента и съдебната й система.

Лично аз отдавна се интересувам от неговия живот и дело и ми бе безкрайно интересно да чета за неговите терзания при разпита на Левски – дали ще го издаде и ще разруши грижливо градената кариера, за неволите със сина му Величко, оказал се пишман търговец, затънал в дългове и загинал мистериозно в  Русия, за писмата до покойната му и обична съпруга Анастасия…

Все още съм убеден, че e оставил някакви мемоарни свидетелства и ако прословутата зелена книга с писмата до жена му не е художествена измислица, ще бъда безкрайно щастлив в обозримото бъдеще да я проуча под формата на ценно издание.

Много тъжни истини за нас българите изскачат от романа на Неда Антонова. Оказва се , че и в най-светлите възрожденски времена, когато въпросът за свободата на Отечеството ни е на дневен ред , народът и водачите му не са единни, че има крамоли и боричкания за лидерство, че Димитър Общи де факто разцепва организацията и покрай сладките приказки за свобода и борба живее буквално на гърба на народните дейци, че срещу Апостола се опълчва централния комитет в Ловеч, който е  със статут на Привременно правителство, тъй като се смята за по-важно от него и гласува по вишегласие, а и защото негови членове злоупотребяват с комитетски пари, че капацитети отвън като Каравелов и Хитов дават оценки и се месят грубо в работата на Дякона, без да имат реална представа за ситуацията ВЪТРЕ в страната, като същевременно слугуват на чужди сили – Сърбия и Русия и най – жалкото – че в най – решителния момент, когато трябва да се мисли за спасяването му Левски е изоставен от най-близките си съратници…

Въпреки нелицеприятните обобщения , от „Първия след Бога“ лъха  светлина и одухотвореност.

Тя идва от обаятелния образ на „неговата любима“ – Евгения Боярова, чието дискретно, но плътно присъствие се чувства от всяка страница на романа.

Евгения е лъчезарен пример за безкористно служене на народ и кауза и е представена с такава непосредствена внушителност и блясък, че ни кара безпроблемно да й вярваме – дори, когато авторката допуска трудно обясними гафове –  Боярова не може да види КРАЛ Карол I през 1871 г., такъв той става такъв  на 26 март 1881 г., десет години преди това си е просто КНЯЗ, а и няма как да разкаже на сина на Йорданка Филаретова  - Влади  - как се чувства в подножието на Айфеловата кула, тъй като тя е открита след 17 години – на 31 март 1889 г. за световното изложение в Париж.

Това са, разбира се, преодолими “грешки на растежа“.

Пренебрегвайки ги, отбелязваме с удовлетворение, че „Любовта и смъртта на първия след Бога“ е силно въздействаща и поднесена на ниво творба, възвеличаваща и жигосваща националната ни памет, с която историческата ни проза чества заслужен празник.

Неда Антонова, „Любовта и смъртта на първия след Бога“, роман, 2017, 310 стр., изд.“Факел“, редактор Румен Леонидов

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК