ДЕЙВИД БЕЛОС, "Литературен вестник"

По повод смъртта на Исмаил Кадаре на 1 юли 2024 г. големият познавач на творчеството му и негов преводач на английски Дейвид Белос публикува кратък текст в негова памет.

В кафенето

При дъжд или пек, около 10 ч. сутринта той винаги е на мястото си в северозападния ъгъл на кафене „Льо Ростан“, откъдето се открива гледка към портите на Люксембургската градина. Винаги в кафяв костюм и палто, най-често с шал около врата и с най-малко вълнуващите обувки, които могат да се намерят след разпадането на СССР. И намръщен! Насилена усмивка на разпознаване, когато сядам на масата му, след което започва мърморенето. Защо е загуба на време да се пише художествена литература в наши дни. Защо наистина трябва да спре да пише, тъй като няма какво повече да каже. Опитвам се да го разсея с по-забавни теми без особен успех. Когато си тръгвам, с ъгълчето на окото си виждам как той се връща към написването на следващата си остроумна статия, разказ или роман в бележника, който никога не му липсваше.

 На плажа

През летните месеци, по лекарска заповед, всяка сутрин той се разхождаше в продължение на 30 минути по плажа, който се простираше пред лятната му вила. Наоколо имаше бункери от комунистическата епоха, покрити с графити и пълни с боклуци; някои от тях бяха потънали под странен ъгъл в пясъка. Тук-там имаше парчета пластмаса, а приливните водорасли не миришеха много добре. Въпреки това ние вървяхме, той с кафявите си панталони и обувки от 1950 г., а аз със сандали и къси панталони. Плажът не беше претъпкан, но беше доста голям и много хора плуваха или играеха с децата си в топлата вода на почти Йонийско море (мисля, че технически все още беше Адриатическо). Един по един мъже и жени, млади и стари, започнаха да ни поглеждат, после да се изправят и да тръгват към нас, образувайки широка дъга. В приближаващата се тълпа от хора в мокри бански костюми нямаше нищо заплашително. Всъщност те бяха много дисциплинирани, докато образуваха редица встрани от нас, усмихвайки се и протягайки ръце, за да получат ръката на Великия човек. От своя страна той промълви думи на поздрав към всеки, докато минаваше покрай тях. Осъзнах, че прави това всеки ден и че всеки ден различни поддръжници, поклонници и верни слуги излизат от водата, за да се наредят на опашка и да бъдат удостоени с честта да докоснат пръстите му. Това е единственият път в живота ми, когато съм се чувствал близо до кралска особа.

 Вкъщи

През 1990-а той бяга във Франция, получава политическо убежище и голям аванс от издателя си, за да се издържа. След това става член на Академията за морални и политически науки, която е част от Френския институт. Институтът притежава редица имоти в Париж, Шантили и на други места, основно от завещания. Така той, съпругата му и дъщерите му се настаняват в апартамент над заведение за бързо хранене на булевард „Сен Мишел“, на няколко крачки от Пантеона и Люксембургската градина. Мястото беше чудесно, но самото жилище бе вехто. Да го наречем просто старомодно, би било твърде учтиво. Кухнята не беше нищо повече от шкаф, водопроводът сякаш беше копиран от Древна Англия, ако не и от Древен Рим, а прозорците пропускаха шума на оживения булевард и изгорелите му газове. И все пак съпругата му (понякога подпомагана от дъщерята, а накрая и от внучката) успяваше да приготви чудесни албански вечери за всякакви знатни гости. Винаги на големия стол начело на масата, той беше третиран като баща на семейството, ако не и като истински монарх, и рядко се усмихваше дори когато ястието беше впечатляващо вкусно, което се случваше често. Дотогава беше научил доста за френското вино и винаги четеше етикетите, дегустираше и коментираше качеството, преди да подаде бутилката. Беше изминал дълъг, дълъг път от маоистка Албания. Мисля, че винената церемония беше неговият начин да каже: Аз успях! Ако обаче се отбиех при него следобед, щях да го намеря в хола пред широкоекранния телевизор, където гледаше футбол по сателитен канал от Тирана. Винаги ми е казвал, че през живота си не е работил повече от два часа на ден. Тогава започнах да му вярвам.

 Сред бляскавите личности

През 2008 г. в Шотландската национална галерия, в подножието на могилата, се състоя грандиозното соаре по случай Международния фестивал на книгата в Единбург, на което той говори пред многохилядна публика за своя новопреведен роман. Предупреден за дрескода от поканата, на която пишеше нещо като „официален блясък“, той си беше наел палто с фрак и необходимите атрибути и вървеше или по-скоро се клатушкаше по стъпалата под светкавиците на фотографите като пингвин. Домакин на събитието беше не кой да е, а актьорът Шон Конъри, незабравимият първи Джеймс Бонд в киното. Той носеше килт, изпъстрено с пайети сако и беше също толкова висок, красив и меденогласен като екранното си аз. Кадаре поседя известно време с Конъри и се снима с него. Преди двадесет години – каза ми той с рядка усмивка и почти кикот – тази снимка щеше да стане причина да ме разстрелят като агент на МИ5! Беше толкова щастлив, че е оставил всичко това зад гърба си. Но най-любопитната част от вечерта беше връщането в хотела късно през нощта. Беше твърде далеч, за да вървим пеша, не бяхме резервирали кола, а такситата бяха рядкост. Така че се качихме в нещо като рикша и потеглихме по Принсес Стрийт, пълна с фестивална тълпа, никой от която не можеше да предположи, че старият мъжага в неподходящо вечерно облекло на задната седалка на триколесен джитбол е най-великият писател на века.

Изчезването

През 2005 г., след като му бе присъдена международната награда „Ман Букър“ в Единбург, го заведох на еднодневна Шекспирова екскурзия в голям нает мерцедес. Тогава разбрах, че не съм създаден за шофьор. Първата ни спирка беше Birnam Wood, а втората – Glamis Castle. Там, въпреки че не говореше английски, той успя да не се разбере с екскурзовода за местоположението на този и онзи детайл от живота и съдбата на Макбет. Каза, че познава това място още от дете, защото това е първата истинска книга, която е прочел, и първата, която е написал (като е преписал собственоръчно албанския превод). Беше някак комичен, но и трогателен момент. Той беше живял в литературата от самото начало и сега беше тук, в предполагаемата физическа среда на това, което за него беше основополагащият текст на цялото му творчество. Само той наистина знаеше какво означава това. Продължихме към „Сейнт Андрюс“, тъй като той много обичаше готическите пилони. После дойде хаар, шотландската морска мъгла, която се спуска в края на деня като голяма вата. Аз стоях до мерцедеса и гледах как Исмаил Кадаре, с най-после широка усмивка на лицето, изчезва в мъглата.

Превод от английски: НИНА СТОЯНОВА

Дейвид Белос е професор по френска и сравнителна литература в Принстънския университет. През 2016 г. е в журито на конкурса за Международната награда „Букър“.

Източник: Thebookerprizes.com, 4.07.2024