ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Може ли да съществува днес оперен театър без режисура? Абсурден въпрос. Но явно, че може... поне у нас. През дългите години на прехода, по "пътя ни към Европа", по нашите музикални сцени все още битува схващането, че режисурата е едва ли нещо "второстепенно", "излишно", "приложно" към спектаклите, които вече се правят максимум за две седмици! При това не само от правоспособни режисьори, но и от хора със съмнителна професионална подготовка – нерядко „импресарии”, които „ скалъпват” за броени дни спектакъла, за да го изнесат навън и да спечелят на гърба на бедните ни и гладни оркестранти и певци. Защото в „културна” България властта оценява труда им колкото на метачките по улиците...
"Професията на оперния режисьор е измислена професия", заключи много убедено наш известен диригент- директор в Русе – в разговор, в който напразно се мъчех да го убедя, че сценичната част в операта е не по-малко важна от музикалната, че нашата публика все пак е информирана и гледа европейски театри по телевизията. Но той (упорит козирог!) реши да ми "натрие носа" и даде на щатния главен художник- любител, без никаква подготовка и диплома, и най-главното - без професионално отношение към музиката, да поставя в "неговия" театър мащабни, драматични, проблемни заглавия като: "Норма", "Тоска", "Бал с маски", „Селска чест”, "Аида" и дори „Отело” по Шекспир! И разбира се, резултатите бяха плачевни...
Да, това се случваше доскоро в театъра на град Русе, но и не само там. На повечето от българските сцени (с изключение на Софийската опера, която от известно време е в истински възход!), режисурата е напълно занемарена - не искам да кажа, че на тях поставят само не истински професионалисти, но повечето от постановките се правят набързо - със случайно събрани състави, без намек за ансамбловост /по вината на диригентите и директорите! /, при това само на чужди езици, което до голяма степен нарушава рецепцията им. Езикът, на който се пее и играе у нас, е друга тема. Само ще отбележа, че когато постановките бяха на роден език, публиката беше много повече и контактите й с голямата музика бяха солидни, трайни. Младите зрители се възпитаваха в добър вкус към музиката, знаеха кой е Верди и кой Чайковски. А сега операта стана за широката публика елитарно изкуство и се замести напълно от низките жанрове и дори от това ужасяващо явление, чалгата!
Но думата ми е за режисурата, за оперните спектакли в страната. Недобрите примери, за жалост, са повече от добрите. Някой ще каже: "Не е луд този, който изяжда баницата..." Да, но защо да е така? Защо като една "оперна страна", дала на света именити певци- актьори като Борис Христов, Елена Николай, Люба Велич, Гяуров, Ана Томова- Синтова, днес България е на опашката в Европа по отношение на сценичната част, особено на режисурата, а и на сценографията. Да не говорим за т.н. "художествено осветление", за което у нас не може да се говори... И защо немалко от нашите спектакли носят една овехтяла, читалищна естетика, ако въобще може да се говори за някаква естетика? Повечето от тях са нещо средно между самодеен театър и костюмиран концерт със зачатъци от някакво действие и движение.
Бих нарекъл тази „режисура” просто: „влез-излез”. Такива спектакли сега могат да се видят сега и в Русе, и в Пловдив, Варна и Бургас и преди време дори и на сцената на Националната опера - при директорите Борислав Иванов и Христина Ангелакова, преди да я поеме акад. Пламен Карталов, който, за щастие успя да я превърне, при това за кратко време, в първокласен музикален театър, с който България сега може само да се гордее. Но за съжаление, в цялата страна, без столицата, ситуацията е съвсем друга. Тъжна! Постановки, извадени още преди да са обмислени и реализирани нормално, с още неусвоен текст, недоизработени, с логически грешки, разностилие на изразните средства. С лоша сценография, неизработено осветление. Уникален в това отношение бе "Дон Жуан" в Русе, на Мартенските дни - 2006, "режисиран" от диригента Велизар Генчев. Още на първите репетиции той нареди на младите и даровити певци да стоят почти неподвижни, с прилепени до тялото ръце, по време на цялото действие! Е, публиката наистина остана "удивена", а на втората премиера просто я нямаше... На подобно „читалищно” равнище бе и „Човекът от Ла Манча” на Мич Лии, дело на режисьора Борис Панкин и сценографа Иван Токаджиев. Да, примерите не са един или два.
Българската опера има стогодишна история. Началото й е скромно и съпътствано от огромни трудности – неразбиране, липса на средства, на обществена подкрепа, но в годините между двете световни войни тя определено става професионална, а от 50-те до началото на 80-те е в неспирен възход. Разбира се, повече в музикално, особено в певческо, отколкото в сценично отношение. В най-добрите сезони нашите трупи бяха желан гост по големите сцени на Запад, особено с руския и италианския си репертоар. Жънеха успехи главно заради отлично комплектуваните си и добре балансирани солистични ансамбли от първокласни певци и артисти, звучните и гласовити хорове, добрите и гъвкави оркестри, но по-малко заради режисурата и сценографията, които, все пак, бяха на едно добро професионално ниво - в традицията на реалистичния музикален театър, в естетиката на Константин Станиславски. Но по това време имахме две поколения солидно подготвени режисьори – професионалисти, които бяха учили или специализирали в най- престижните академии на Европа: Драган Кърджиев, Хитьо Попов, Илия Арнаудов, Петър Райчев, Илия Иванов, а след тях - най-дълго и плодотворно работилите: Михаил Хаджимишев, Бохос Афеян, Евгени Немиров, Стефан Трифонов, Николай Николов, Георги Петров, Петър Щърбанов, Емил Бошнаков...Творци с различен темперамент и виждания, но всички те твориха с огромно увлечение и себеотдаване.
И всички те правеха добър, ансамблов музикален театър! Но и диригентите, с които работеха те: Асен Димитров, Руслан Райчев, Асен Найденов, Атанас Маргаритов, Иван Маринов, Димитър Димитров, Кръстьо Марев, Влади Анастасов, Ромео Райчев, Борис Хинчев, Димитър Манолов, Недялко Недялков, Михаил Ангелов, Веселин Байчев, Георги Нотев бяха диригенти- театрали, каквито, уви!, нямаме днес!...
От третото и четвъртото поколение режисьори, след тях, ще спомена имената на: Борислав Дионисиев, Динко Чомаков, Веселина Манолова, Цветана Прохазка, Бисер Шинев, Владимир Дановски, Кузман Попов, Румен Нейков . За съжаление, малко от тях (с изключение на последните двама) оставиха следа и продължават успешната си кариера у нас. Но през последните 25-30 години в операта в България се получи много сериозен вакуум. Вече почти нямаме добри и сериозно подготвени режисьори. И най- страшното сега е, че в българските музикални театри се работи „на парче”, т.е. правят се постановки главно на ограничен кръг класически опери за експорт. Играят се от един до 3-4 пъти и после падат от афиша! А това е разхищение на време, средства и най- вече творчески сили. Този тежък труд не може да се рентира дори морално. Заради абсурдните делегирани бюджети започнаха да се правят непростими репертоарни компромиси. Очаквам скоро в оперите да се поканят Азис и Криско, след като в Плевен вече работят с... циганската чалга на Ибряма!. А повечето от оперните спектакли са на полусамодейно ниво, със зле комплектувани, небалансирани солистични състави, осакатени откъм визия, сценография (в момента почти нямаме и добри оперни сценографи от ранга на Мариана Попова, Асен Попов, Радостин Чомаков, Мария Трендафилова), както и художествено осветление – режисурата им е нерядко е дело на самозвани постановчици...
В началото на 90-те години Държавната музикална академия и частният Нов български университет, без да предвидят перспективите и възможностите на българския музикален театър днес, решиха малко прибързано да открият класове по оперна режисура и започнаха почти всяка година да приемат студенти. И докато преди професията бе дефицитна (учеше се в старите и авторитетни катедри на: Бърно, Варшава, Берлин, Москва и Санкт Петербург, специализираше се в Скалата, Берлин, Мюнхен или Виена) сега професията девалвира. Режисьорски звания започнаха да се раздават и на вече приключили кариерата си певци. Някои от тях неуспели и като такива. Завършили режисура в съкратени срокове, нещо като рабфак, при това с претенции за нова естетика, която нито им е достатъчно ясна, нито могат да защитят с неумелите си опити с неспособността си да прочетат нормално и логично автора.
А и за младите випускници, преминали през редовния курс на обучение, просто няма работа. Само в Стара Загора видях четирима завършили НБУ! В София са много повече. И тези млади хора (сред тях има и талантливи, доказали умението си да правят музикален театър) почти не получават ангажименти, защото не могат да се вредят от възрастните си колеги) някои от тях вече към 90-те!/, а и никой не се интересува от тях. (За съжаление, и ДМА и НБУ имат класове по оперна режисура и произвеждат много повече кадри, отколкото могат да поемат нашите шест оперни и два оперетни театри.
В тях преподават дори хора, незавършили специалността „оперна режисура”, което също е странно. Докато преди нашите музикални постановчици бяха учили в Германия, Австрия, Полша, Чехия, където има стари, истински катедри, сега се подготвят набързо едва ли не по задочната система!) Освен това предишните ни режисьори работеха първо като инспициенти, асистенти и едва след определен стаж получаваха правото за самостоятелна работа. Всъщност, като асистенти започваха кариерата си и повечето от диригентите. А сега?
Да, към оперните режисьори у нас, не се проявява никакъв интерес, дори и от медиите, както е към колегите им от драматичния театър, и не се прави почти нищо... Министерството на културата нехае за операта у нас и упорито отказва да ревизира изключително неудачните реформи: "реформа ОФД”, измислена от диригента Алипи Найденов в кабинета на Иван Костов, която от 2000 година, както и „реформата на делегираните бюджети”- на министъра- недоразумение Веждьо Рашидов (един невероятен абсурд!) упорито и целенасочено продължават да съсипва както оперите, така и симфоничните оркестри у нас. И сега нямаме нито опери, нито симфонични оркестри като света, а някакви недоносени хибриди (симфониети или оперно- симфонични оркестри), които дават неособено качествена продукция и чиито състави (особено оркестрите) мислят само за компромисните си турнета по второразредните сцени на Западна Европа. И най-странното е, че всичко това продължава и никой от гилдията не надига глас и търпи този абсурд! За някои дори тази ненормална ситуация е доста изгодна... Особено за алчни и агресивни псевдоимпресарии като един бивш тенор, станал за кратко милионер от подобни халтурни турнета.
А в операта вече поставят... и драматични режисьори без отношение към музиката, към драматургията на дадената творба.
"Извади ми текста от клавира, защото нотите ми пречат", ме помоли веднъж режисьорът Аврам Георгиев. "Тук музиката е много, Ваньо!, каза същият на диригента Иван Филев на репетиция на "Семьон Котко". "Този Прокофиев е писал, писал, та се забравил... трябва да я посъкратим!"... "Тук този Гуно е написал доста излишна музика, ще трябва да я поизрежем. Можем и без Хора на войниците и Валпургиевата нощ", заяви режисьорът проф. Здравко Митков. Примери много: драматичният режисьор Асен Шопов постави в Русе " Трубадур" и дори "Едип цар" от Стравински, без изобщо да разбере за какво става дума в тях и не можа да начертае и най-елементарни и логични мизансцени! Същото може да се каже и за претенциозните, но напълно неуспешни опити на Бойко Богданов с „Бохеми” в София и особено с „Лучия ди Ламермур” в Русе.
Запитан от диригента Алексей Измирлиев каква ще бъде концепцията му за „Лучия”, той отвърна ясно и изчерпателно: „Лучия” на Бойко Богданов!” Горкият Доницети!... Но не бива да му се сърдим, нали в нашия драматичен театър вече има: „Шекспир на Явор Гърдев”, „Гогол на Мариус Куркински”, „Шилер на Стайко Мурджев”, „Йонеско на Деси Шпатова”. Защо да няма и „Доницети на Бойко Богданов”?!
Трети, иначе блестящ в театъра, проф. Пламен Марков, направо се скова от силната и експресивна музика на Верди в "Макбет" в София и противно на големите ни очаквания предложи един статичен, напълно лишен от динамика, спектакъл.
Да, доста трудна и не винаги благодарна е професията на оперния режисьор, особено в бедна и вече изоставаща и в културно отношение страна като нашата. Изисква сложен комплекс от качества. Солидни, задълбочени знания в различни области, езикова и хуманитарна култура, дълга подготовка и безспорна музикалност, освен дарба, разбира се. От десетилетия следя нашия музикален театър, ровил съм се и в историята му, и се сещам за един-единствен случай, при който драматичен режисьор, без музикална подготовка, но с дарба, голяма фантазия и умението да чува музиката, успя да се наложи категорично в тази трудна професия. Незабравимият артист и режисьор Константин Димчев постави блестящо три доста проблеми класически заглавия: "Симон Боканегра" и "Макбет" на Верди в Русе, "Мефистофел" на Бойто в София, а също "Аз, Клавдий" на Парашкев Хаджиев в Оперетата и „Слугинята- господарка” на Перголези в БНТ, наградена със „Златната антена”. Тези спектакли бяха истински събития и може би единствени изключения в по- близкото минало , както и работите на невероятно талантливия, макар и без специално образование, Евгени Немиров от по-далечното/ „Дон Карлос”, „Ловци на бисери”, „Отвличане от Сарая”, „Дон Паскуале”, „Катерина Измайлова”/. Тук бих добавил и успешните опити на Маргарита Младенова с „Пъстрата птица” на Симеон Пиронков в Русе и „Сън в лятна нощ” от Бритън на Елена Цикова в Стара Загора, на балетмайстора Богдан Ковачев като оперен режисьор с „Орфей” на Глук. За съжаление, тези опити се оказаха единични, изолирани от общата тенденция.
Без съмнение, музиката властно диктува своята воля в операта, но реалното си превъплъщение музикално-сценичният образ може да получи единствено в резултат на синтеза на всички средства на музиката и театъра. И във всичко това ролята на режисьора- постановчик е особено важна, значителна. Бих казал, водеща. Тъкмо той е призваният да разкрие сценичното действие, залегнало в партитурата чрез средствата на музиката. Трябва да има солидна музикална подготовка, а според Борис Покровски да умее да чете не само клавира, но и партитурата, защото в нея има доста повече неща, отколкото в извлечението за глас и пиано /т.е. клавира/. Режисьорът трябва да "чува" действието и да "вижда" музиката. А това го умеят наистина малцина. Това изисква особена дарба, фантазия и голяма култура. Защото операта, противно на мнението на някои театрали, съвсем не е толкова "просто нещо", „където си пеят, вместо да играят”. Днешният оперен театър в Европа е до голяма степен режисьорски, а диригентите вече отиват на втори план. Да, режисьорски, но съжаление, малко са вече големите режисьори-музиканти. Сега се експериментира прекалено много и това често води до определени неудачи. Нерядко и до окарикатуряване с цел „осъвременяване” на прекрасни класически образци! Защото ако качиш Фигаро на мотоциклет или съблечеш Кармен няма постигнеш кой знае какъв ефект...
Операта, както знаем, е драма, създадена със средствата на музиката. Не случайно първите опери от зората на жанра, отпреди 400 години, са били определяни от своите автори като "dramma per musica" (драма чрез музика - ит.). И в това е главната задача на оперния режисьор - да обедини в едно неразривно цяло театралното с музикалното начало. И както настояваха големите оперни режисьори от близкото минало: Валтер Фелзенщайн, Йоахим Херц, Хари Купфер, Рут Бергхауз, Ролан Пели, Борис Покровски, Емануил Каплан, Маргерита Валман, Франко Дзефирели, Пиер Луджи Пици, Жан Пиер Понел, Лилиана Кавани, Патрис Шеро, Жан Рънзеску, Наталия Сац, Жан Рънзеску, Ото Шенк, Бронислав Хоровиц : да съумее да открие в оперната партитура именно драматургията, предназначена за сцената в нейния пълен, общ обем, като включи в конкретната логика на действието - чувствата, мислите, индивидуалния образ.
И това, без съмнение, е най-съществената задача на режисьора като сценичен създател, като съавтор на оперния спектакъл.
Бел ред.
Авторът на статията (критик и преводач) е работил като драматург на оперните театри в Русе и Благоевград, автор на двутомната „Нова книга за операта”, първата у нас „Книга за оперетата и мюзикъла”, на няколко монографии, преводи на оперни либрета и голям брой критически статии в печата. Носител на „Златната лира” за критика и публицистика.
