КОЙ Е ЕЛИАС КАНЕТИ ?
“Човек изразява своето време най-вече в онова, което не приема от него.”
Той е така трудно уловим, в много по-голяма степен дори от един Бекет или един Борхес, които накрая намериха мястото си. Потомък на стар шпаньолски род, минал през Константинопол и Адрианопол , установил се в най- големия и най- европейския град след Освобождението на България, Русе, той се ражда именно там, на брега на голямата река, на 25 юли 1905 година, и е кръстен на дядо си, голям търговец на едро. Баща му дръзва да вземе за жена, дъщерята на най- големия враг на фамилията, Ардити. Тази стъпка се оказва съдбоносна за бъдещия нобелист. Майка му е високообразована, учила във Виена, страстна поклонничка на Шекспир и Стриндберг. От нея той наследява интереса си към литературата, театъра и музиката и преди всичко онази остра чувствителност и наблюдателност, за които свидетелства цялото му творчество. По- късно бащата на малкия Елиас напуска фирмата на дядото и заминава със семейството си за Манчестър, Англия, като бива “прокълнат” от стария Канети. И не след дълго умира. През 1915, десетгодишният Елиас-младши посещава родния си град и Варна. По- късно се установява в столицата на Австрия, където постъпва във Виенския университет и на двайсет и пет създава първия си голям роман – “Заслепението”, който ще бъде открит за културна Европа едва след войната. След това ще напише може би най- прочутата си книга “Масите и властта”, на която ще посвети близо двайсет и пет години от живота си, сборника “Драми” с трите пиеси: “Сватба”, “Комедия на суетата” и “Предопределените” (”Обречените”). Малко по- късно: “ Гласовете на Маракеш”, “Подслушвачът”, “Провинцията на човека”, “Съвестта на думите”, “Гласовете на Маракеш”...
След окупацията на Австрия от Хитлер през 1938 емигрира в Англия. Постепенно става известен. През 1981 г. е удостоен с Нобеловата награда за литература. Книгите му се превеждат в цял свят, пиесите му виждат светлините на рампата, критиката го поставя високо сред авторите на ХХ век, като не забравя да подчертае и “българската среда”, оформила до голяма степен, според собствените му признания, неговите мировъзрения и цялото му творчество. Книгата му “Спасеният език” започва с думите: “Всичко, което преживях по- късно, вече се бе случило някога в Русчук...”.
В тази забележителна мемоарна книга, с точен, спокоен и плавен слог Канети обхожда териториите на своето детство от Русе до Манчестър, Виена и Цюрих. Това са преди всичко “вътрешни територии” , територии на духа, които авторът овладява чрез редица сътресения и ужасяващи със своята безвъзвратност уроци на живота: преждевременната смърт на любимия баща, влиянието на неговата майка, избухването на войната (образът на пожара от детството в стария Русе и пожарът на войната), първият сблъсък с антисемитизма, раждането на писателя...
Наистина, как да спасиш корените си ? Това е голям въпрос, вълнуващ всеки един от нас. Как да останеш верен са себе си? Как да осъществиш невъзможното? С паметта си да се включиш в най- опасната, най- рискованата игра: да напишеш книги, в които да има само истина. Това успя да направи Елиас Канети. Това ни завеща един от големите, от последните хуманисти на нашето време.
На тенденциите на нихилизма, бягството от живота, разграждането на личността и маниерността в литературата и изкуството, Елиас Канети противопостави своята жизнеутвърждаваща концепция за живота от Вилхелм- Майстеровския тип, своята определено реалистична поетика.
Двамата тома с бележки “Провинцията на човека” (1973) и “Тайното сърце на чосовника” (1987) са образец на висококонцентрирана литература. Смесица от афоризми, изповеди, наблюдения, хрумвания, коментари към прочетени книги и къси разкази, позволява да се надникне пряко в творческата лаборатория на Канети и показва колко неразривно свързани са у него писателят, мислителят, критикът на своето време и жизнеутвърждаващият хуманист. Някои от тях са образци на точна и образна формулировка, събрала като във фокус житейска мъдрост и философско прозрение. Само с четири думи Канети успява напромер да определи мястото си в двайстото столетие / Халеевата комета/: “От Халей до Халей е твоето човешко време...” . И едва ли значимостта на един индивидуален живот би могла да се определи по- кратко, по- ясно!
“Писател- космополит, какъвто се проявява в своите мемоари: “Спасеният език”/1977/, “Факел в ухото”/1980/ и “Игра с очи”/1985/, Канети действително е разказвач от висока класа, забележителен майстор на словото, чиито сенки са незаменини”, пише за него Йоханес Едфелт от Шведската кралска академия по повод присъждането на Нобеловата награда за литература през 1981 година.
В нашето грубо и пределно политизирано време/ до известна степен то напомня за романа му “Заслепението”/1935/, тълкуван от много критици като метафора за заплахата, скрита у всеки “ човек от масата “, или всеки един от нас, като че ли ще имаме все по- голяма нужда от мъдростта и прозренията на този велик писател- хуманист.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, основател на Дружество “Елиас Канети”
ЕЛИАС КАНЕТИ - ПАРОКСИЗМЪТ НА СЛОВОТО
Това есе е всъщност реч, произнесена през 1969 година в Мюнхен по повод наградата, която писателят получава от Баварската академия за изящни изкуства за цялостното си литературно творчество. Преводът е направен по публикацията в сп. “Ридърс дайджест”.
О. СТ.
Би било дръзко от моя страна и, разбира се, неразумно да говоря тъкмо пред Вас за това, колко задължено е човечеството на езика. Аз съм само един гост в немския език – започнах да го уча едва осемгодишен и това, че сега ме приветствате е за мен от огромно значение. Не смея да изтъкна като своя заслуга факта, че когато преди тридесет години отидох в Англия и реших да се заселя там, му останах верен. Защото и в тази страна продължих да пиша на немски – за мен това беше съвсем естествено, както дишането. Не можех да постъпя по друг начин. Впрочем тогава останах доброволен пленник на една библиотека от няколко хиляди книги, които имах щастието да отнеса със себе си. Не се съмнявам, че тъкмо те щяха да ме прокудят като изгнаник от своята среда, като предател, ако бях дръзнал да променя отношението си към тях.
Но може би имам правото да ви кажа няколко думи за това какво се случва при подобни обстоятелства с езика. Как се отбранява той под натиска на новата среда? Променя ли се неговото агрегатно състояние, относителното му тегло? Става ли по- властолюбив и по- агресивен? Става ли по- интимен? А може би се превръща в таен език, който ползваш единствено за себе си.
Първото, което се случи: започнах да го възприемам с особено любопитство. Да го сравнявам с другия език, особено в ежедневната лексика, където разликата е толкожва осезаема. Литературните съпоставки се превръщаха в конкретно битови. Предишният или основният език ставаше все по- странен, особено в детайлите.
Заедно с това спадаше и моето самодоволство. Защото видях толкова пишещи, които по практически причини или по- скоро съображения, се отказваха от родния си език, за да приемат езика на новата страна. Колко пъти съм чувал глупаво- горди реплики от рода на: “Аз сега пиша само на английски!” А онези, които без всякъкв изглед за външен успех, останаха верни на родния си литературен език, приличаха на хора, скъсали със света. Бяха самотни и дори малко смешни. Намираха се в по- трудна ситуация, бих казал дори безизходна, сред пишещите хора минаваха едва ли не за глупаци, а за хората, пратили ги в тази страна – бяха ничии.
Може да се предположи, че при тези обстоятелства по-голямата част от написаното ще бъде по- скоро лично, интимно. Започваш да пишеш само за себе си, което преди това не си правил. Убеждението, че написаното няма да види бял свят, че няма да имаш читатели, ти дава необикновено усещане за свобода. Сред всички тези хора, които говорят за своите ежедневни дела на английски на английски, ти владееш някакъв таен език, държиш се за него, дори си се вкопчил, с нарастващо упорство – както някои хора се вкопчват във вяра, осъдена и отречена от други.
Но това е само външният аспект –има и друг, който ще си изясниш постепенно. Като човек с литературни интереси, си склонен да мислиш, че изикът това са преди всичко произведенията на писателите и поетите. Това, разбира се, е така – ти се храниш с него – но когато влезеш в чуждоезиковата сфера, откриваш нещо друго: не те приемат самите думи – отделните думи като думи! Силата и тяхната енергия можеш да усетиш, особено когато се наложи да ги заменяш една с друга. Речникът на прилежния ученик, стараещ се да изучи друг език, внезапно се преобръща: всичко искаш да бъде назовано така, както е било преди: вторият език, който слушаш през цялото време става естествено и дори банален, а първият, бранещ се постоянно, ти се представя в някаква особена светлина.
Спомням си, че в Англия през войната изписвах цели страници с немски думи. Не бяха фрази или текстове, а отделни думи без смисъл. Обземаше ме някаква лудост – да изпълвам цели страници с тях! Често това бяха съществителни, но изписвах цели страници и с глаголи, с прилагателни. Срамувах се от тези свои припадъци и криех листовете от жена си. С нея разговарях на немски. Беше дошла с мен от Виена. Всъщност не криех нищо друго от нея.
Този пароксизъм на думите приемах като нещо патологично и не исках да я тревожа – по онова време всички имахме достатъчно тревоги. Може би трябва да спомена сега, че ми беше много неприятно да разбивам думите или да ги изкривявам – те трябваше да останат недокоснати. Трудно е да си представи човек по- празно занятие от това нанизване на недокоснати, неприкосновени думи...
Когато предусещах този пароксизъм, се затварях и започвах да изпълвам листите с думи. Моля да ме извините затова, че ви разказвам тази лична история, но трябва да добавя, че се чувствах особено щастлив. Оттогава за мен няма съмнение, че тези думи са заразени с особен вид страст. Всъщност, те са като хората – не позволяват да бъдат захвърлени или забравени. Колкото и да ги крием, те излизат на повърхонстта и предявяват своите законни права.
Този пароксизъм на думите доказва, че понякога натискът върху езика се оказва толкова силен, че англиският език – в случая става дума за него - започва неприятно и много упорито да ти се натрапва.
В динамиката на думите се извършва прегрупиране. Повторяемостта на чутото води не само да започняне, но и до нови поводи, тласъци, движения и насрещни движения. Някоя стара, привична дума загива в единоборство със своя противник. Друга се извисява над всички други със своята...непреводимост!
Тук става дума – това трябва да се подчертае! – не за изучаване на чужд език у дома, в стая, с учител, а за беззащитност пред чуждия език, на неговата собствена територия, където всички са на негова страна, всички са прави и непрекъснато ти нанасят удари с неговите думи. Работата е и в това, че човек знае: той остава тук, няма да се върне след няколко седмици, месеци или години. Затова трябва да разбира всичко, което чува, а това, както знаят всички, е толкова, толкова трудно! Започваш да подражаваш на чутото, докато накрая започнат да те разбират.
Случва се обаче и друго – отнасящо се до предишния език: трябва да внимаваш той да не се намесва в новия. Така постепенно се отдръпва: обгражда се с ограда и колкото и да го галиш и ласкаеш тайно, започва да се чувства отхвърлен и излишен. Не е чудно, че понякога ти отмъщава с поток от думи, изолирани и без смисъл, чиято атака се оказва смешна за другите и неудобна за теб.
Може би считате, че е неуместно да отделям толкова внимание на подобни – толкова частни – езикови ситуации. В наше време, когато всичко става все по- загадъчно, когато съществуването не само на отделни групи, но и на цялото човечество е поставено на карта, когато нито едно решение не се оказва идеално, тъй като съществуват толкова противоположни и непредвидими възможности, се случват неща, доста по- интересни от този мой разказ за състезанието между думите, извършващо се независимо от техния смисъл.
Ако все пак съм Ви казал нещо, би трябвало да Ви дам и едно обяснение. Струва ми се, че днешният човек, върхо когото е легнала голямата тежест на Всеобщото, търси за себе си такава лична сфера, която да е достойна за него, да е ограничено от това Всеобщо, но върху която все пак Всеобщото да се отразява цялостно и точно.
Става дума за вид превод на едното във другото, но не за такъв, който избираме като свободна игра на ума, а за превод безкраен и необходим, който ти си потърсил, принуден от обстоятелствата на реалния живот. Ето: аз от много години съм потънал в този превод. Личната сфера, в която съм се устроил, не ми е така уютна. Но в нея мога да върша всичко добросъвестно и отговорно – това е немският език. Езикът на Гьоте и Шилер! Ще съумея ли да му отдам дължимото – още не мога да кажа. Но приемам честта, която днес Вие ми оказахте, за което Ви благодаря, като за благоприятно предвестие за нещо, което някой ден би могло да стане...
