РАЙНА БРОЙЕР, DW
Габрово - град в сърцето на България, чийто жители са известни със своя нестандартен хумор, остроумие и пестеливост. В този 60-хиляден български град на 13 юни 1935 година е роден Христо Владимиров Явашев. Семейството му е 5-членно - има три деца, все момчета. Още в детските си години Христо открива изкуството - благодарение на майка си.
Цвета Димитрова, която преди да роди трите си деца работи като секретарка в Художествената академия в София, поддържа контакти в артистичните среди на България. "Културни дейци по онова време идваха редовно вкъщи", спомня си братът на Христо - Анани Явашев. Той и Христо тогава изнасяли представления пред гостите.
Семейството получавало много подаръци от известни хора на културата и изкуството. Голяма част от тези предмети са загубени безвъзвратно при множеството пренасяния на семейството, или били одържавени след идването на комунистите на власт.
Живот в бягство
Историята на семейство Явашеви е история на едно постоянно бягство. На 18 март 1913 година, след убийството на гръцкия крал в Солун, България се оказва във война със Сърбия, Черна гора, Турция, Румъния и Гърция. Живеещите в Солун българи са прокудени. Явашеви са заподозрени за съучастие в атентата, тъй като дядото на Христо бил богат човек с голям имот, в който често се събирали хора на изкуството. Дядото е задържан, но бабата и майката на Христо успяват в последния момент да избягат от Солун в България.
Тримата братя в семейството преживяват много тежко арестуването на баща им, който бил известен инженер. Той става жертва на чистката срещу интелигенцията в страната, извършена след навлизането през 1944 година на Червената армия в България. Само за 4 месеца са избити 30 хиляди души в страната - заради съпротива срещу новата комунистическа власт. Бащата на Христо е хвърлен в затвора, откъдето години по-късно излиза, но е рухнал и напълно съсипан човек.
Докато бащата е в затвора, майката на Христо се бори за оцеляване: по разказите на Анани Явашев, тя е била принудена да продава даже и от покъщнината, за да осигури прехраната на децата си.
"Повече не издържам"
Точно тези моменти се запечатват дълбоко в съзнанието на подрастващия Христо, които по-късно го отчуждават силно от родината му. След като завършва средното си образование, през 1952 година той записва Художествената академия в София, където следва до 1956 година. Но това изкуство, направлявано изцяло от държавата и показващо щастливи селяни, богати реколти, държавни ръководители, социалистическото величие и превъзходство не било изкуството на Христо. През 1956 година той заминава за Прага, където живее чичо му. Там той рисува картини, за да преживява някак.
Плаващите кейове, Лаго д'Изео. Снимка: Уикипедия
В едно писмо до брат си Анани той пише: "Повече не издържам. Няма никакъв смисъл да се срещам с хора, които цели четири години (в Художествената академия в София, б.ред.) така и не ме разбраха; хора-егоисти, които ме унижават и си въобразяват, че само те разбират от изкуство. Изкуство, което е долна лъжа и цинична безсмислица - това изобщо не може да бъде никакво изкуство. Аз съм художник и искам да правя изкуство, което в България се оказа невъзможно."
В Прага се усещал западният полъх, писал още той на брат си, но Христо не останал дълго в Прага. Там той се сближил с група лекари, които също се готвели за бягство. Заедно те подкупили един митничар, който в един студен януарски ден на 1957 година ги скрил в един пломбиран товарен вагон. През цялото време Христо се страхувал да не бъдат издадени и си отдъхнал чак когато стигнали във Виена. Там му помогнал един приятел на баща му. Така Христо станал Кристо - художник на свободна практика.
В досието но Христо, водено от българската Държавна сигурност, след неговото бягство е записано следното: "Няма да бъде завеждано съдебно дело, защото не притежава никакви материални ценности в страната." Никой не говорил за бягството на Христо - нито колегите му от Художествената академия, нито в неговото семейство. "Хората се страхуваха да говорят за това", спомня си брат му Анани.
След като Кристо и съпругата му Жан-Клод през 1985 година опаковат моста Пон Ньоф в Париж, българската общественост почти не научава за това. Само в досието му в ДС е добавена една кратка отметка от кореспондентката на БТА тогава с гриф "За вътрешно ползване".
Не е чувствал България като своя родина
Четвърт век изминават, преди да падне комунистическият режим и в родината му отново да се заговори за Христо.
Самият той рядко е говорил за годините, прекарани в България, и дори с огромно нежелание е разговарял на родния си език - ако въобще. Събитията в неговото детство и невъзможността да погребе родителите си го карат да забрави за родината си. Която той и не е чувствал като своя родина.
Смъртта го застигна в неговата родина по избор - Ню Йорк, където той почина на 84-годишна възраст. Днес Кристо щеше да навърши 85 години.
