ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
34 години от живота си отдава на Софийската опера Асен Димитров и още три години, (до смъртта си през 1960) работи за Оперната студия при Консерваторията. Може да се каже, че освен Тодор Хаджиев и Асен Найденов, сред диригентите, той има най-големи заслуги за първата ни музикална сцена. Оперен и симфоничен диригент, композитор, хормайстор, корепетитор, педагог маестро Асен Димитров е сред най-светлите, обичани и уважавани личности в историята на института.
Роден е на 6 януари 1894, под знака на Козирога, в Пловдив, в семейството на скромен митнически чиновник, който е влюбен в литературата и музиката. Майка му пее великолепно много български народни песни. Баща му забелязва отрано дарбата му и му купува цигулка. Започва да свири в прогимназиалния оркестър. След гимназията заминава за Прага, за да учи в консерваторията. Попада в класа на ученика на Сметана Витезлав Новак. Учи 6 години - 4 в общия клас и 2 в майсторския. Дипломира се с отличие. Учението и животът в Прага (тогава един от световните музикални центрове) го бележат за цял живот, дават му изключително много. Дипломната му работа по композиция е симфоничната поема „Хаджи Димитър”, която представя в Сметановия театър. Завърнал се в България, през 1915 заминава за фронта – започнала е Първата световна война. На фронта при Добро поле е до 1919.
След края на войната основава в София камерен ансамбъл, преподава в Музикалната академия, работи и като пианист- акомпанятор. За щастие, (негово и на Операта!) бива забелязан от главния диригент Моисей Маркович Златин, който го привлича като хормайстор, корепетитор и помощник диригент. При постановките на най-трудните заглавия от обширния репертоар на Операта младият маестро поема най-отговорната и трудната част от работата – разучаването на ролите с артистите, и хоровите партии, репетициите с отделните оркестрови групи и после сглобяването на целя ансамбъл. Сред първите му задачи са такива трудни партитура като „Садко”, „Китеж” и „Снежанка” на Римски- Корсаков, „Княз Игор” на Бородин, „Хованщина” и „Борис Годунов” на Мусоргски.
Още тогава Маестро Асен Димитров проявява големите си музикантски качества. Диригентското му майсторство се характеризира с академична точност при изграждането на музикалната фраза, правдивото тълкуване на авторовия замисъл и умелото уравновесяване на звучността на оркестровата и певческата партии. Освен това, като истински, роден диригент- театрал, той държи твърде много на ясната и отчетлива дикция, на правилното произношение, както и на сценичното изграждане но образа. В работата си е роден учител, педагог, който дълго и търпеливо обучава и подготвя певците. Под неговото художествено ръководство се създават и израстват редица изтъкнати артисти от по-старото поколение: Петър Золотович, Констанца Кирова, Мария Милкова- Золотович, Диана Герганова, Елисавета Йовович, Мария Митович, Цветана Табакова, Михаил Люцканов, Тодор Мазаров, Христо Бръмбаров, Любен Минчев, Таня Цокова, Надя Тодорова, както и поколението след тях: Катя Попова, Райна Кабаиванска, Юлия Винер, Любомир Бодуров, Димитър Узунов, Маргарита Лилова, Никола Николов... Негова съпруга е известната певица от периода между двете войни Елена Христова- Гебел- Димитрова, един добра изпълнителка на централния мецосопранов репертоар… Списъкът е наистина впечатляващ. След него малцина диригенти работят така усърдно и резултатно с певците, може би само Асен Найденов и Михаил Ангелов... Може да се каже, че е бил влюбен в операта и в певците.
Асен Димитров поставя музикално повече от 20 опери и дирижира още 30 други, поставени от негови колеги. Сред върховите му постижения са постановките му на „Дама Пика”, „Продадена невеста”, „Бал с маски”, „Луиза”, „Фаворитката”, „Садко”, „Фауст” (тази опера дирижира на последния си спектакъл през 1957). Изявява се успешно и като симфоничен диригент, а също така и като хоров. От 1930 до 1960 година е главен художествен ръководител на прочутия мъжки хор „Гусла”, с който прави редица успешни турнета из страната и в Европа. От обикновени любители- певци, той успява да превърне „гусларите” в големи майстори на певческото изкуство, оценени високо от критиката и публиката. След тях той открива и таланта на младия Борис Христов. Определя го като: „голям, но още нешлифован диамант”. Препоръчва го на царица Йоана и тя веднага му урежда стипендия за Италия.
Преподава в БДК, води и диригентски клас. Неговият най-изтъкнат ученик е синът на знаменития тенор Петър Райчев, големият български диригент Руслан Райчев, който работи дълги години за Националната опера, а също и за редица други театри и оркестри у нас.
Ще завърша с думите на неговия колега и ученик диригента на Операта и „Гусла” Венедикт Бобчевски:
”Асен ни вливаше любовта си към музиката, със своя пример, с всекидневната си работа, със своето чисто отношение към изкуството и в най-малките наглед подробности. Той градеше музикалния образ и в най-малкия детайл, та до завършеността на крупната музикална форма. Асен (така с обич го наричахме всички) беше черноработник на репетициите и вълшебник на сцената. Той грабваше душите и на нас, и на публиката...”
Хор "Гусла", 1933
И ДВА МОМЕНТА ОТ БИОГРАФИЯТА НА МАЕСТРО АСЕН ДИМИТРОВ
Ето какво си спомня дългогодишната хористка от Софийската опера Злата Божкова: „Маестро Асен Димитров беше влюбен в операта и певците. За разлика от други свои колеги, той ги поставяше на първо място и не се изтъкваше на пулта, не мислеше, че е най- важното нещо в спектакъла. „Певците са тези, които правят операта, повтаряше често той, ние, диригентите само им помагаме, както оркестърът, който им акомпанира....”
И наистина, той отдаде живота си на нашите певци, особено на младите тогава. Помня, че талантливата и красива Катя Попова преживя една творческа, певческа криза и от ръководството се чуха гласове дори за освобождаването й от Операта. Тогава той се зае да работи индивидуално, извънредно с нея. Даде й част от времето си и успя да я извади от кризата. След два или три месеца работа с него, Катя пропя така както никога не беше пяла, красиво, правилно, пълнозвучно се утвърди сред първите солисти. Стана звезда!...
---
Хористката Злата Божкова си спомни и за един комичен момент: „За представленията на „Мадам Бътрефлай” от Пучини, операта, която нашата публика обожаваше и не слизаше от афиша, винаги довеждаха някои малко момиченце. То представяше детето на нещастната и изоставена от любимия си съпруг японка. Една вечер по липса на момиченце, за тази няма роля облякоха в миниатюрното пъстро кимоно четиригодишния син на колегата- хорист Емил Казанджиев. Кротичко детенце, то стоеше мирно на сцената и внимателно слушаше какво пеят майка му, Бътерфлай (това беше прекрасната примадона Елисавета Йовович) и Консулът Шарплес (баритонът Ризо Ризов).
Но когато този чичо Консул изпя фразата: „ Мило, как се казваш?” – без, разбира се, да очаква отговор от детето, той изведнъж се обади с тънкото си, но пробивно гласче – „Ицко Казанджиев!”. Стискайки го силно в прегръдките си, Бътерфлай (Йовович) продължи да отговаря на Консула от страна на детето: „Днес моето име е тъга, а когато утре моят татко се завърне, радост ще се казвам аз!”...”Не-е-е! Ицко Казанджиев – продължи да настоява детето, та публиката не се сдържа и избухна бурен смях!”...
