ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
"Поет, романтик и бунтар на българската сцена." Така точно го определя в спомените си бележитият наш драматург Камен Зидаров, имал щастието да гледа на живо този забележителен артист от съзвездието на Адриана Будевска, Кръстю Сарафов, Георги Стаматов, Сава Огнянов, Иван Димов. За съжаление започнахме да ги забравяме, особено него, а той бе първият сред равни. Преди години филиалната сцена на Народния театър на "Раковски" (след това "Сълза и смях", прекрасен театър, неоправдано закрит) носеше неговото име, а сега нито една българска сцена не се казва "Васил Кирков".
От Васил Кирков са останали само десетина пожълтели фотографии на малка част от ролите му, вестникарски отзиви и бележки, театрални програми към спектакли и нищо друго. Той умира през 1931 г., когато киното, а и кинохрониката у нас са все още слабо развити, за да го запечатат върху филмовата лента. За изкуството му, за което са се носели легенди, когато театърът е бил в центъра на духовния живот у нас и е нямало чалга, днес съдим по спомени на съвременници и по оскъдните материали в печата. За него днес почти не се пише, а единствената книга за артиста от историка на българския театър проф. Пенчо Пенев не е издавана от 1953 г. и почти не може да се намери.
А Васил Кирков (роден 1870 г. в Карлово - починал 1931 г. в София) е творец с ярка, рядко завършена индивидуалност. Първомайстор на българската сцена. Истинска звезда на българския театър от първите десетилетия на миналия век. Боготворен от публиката, особено от младите, които са изпълвали галерията на Народния театър на всяко негово представление и са го наричали "Ботев на театъра"! Той е ненадминатият български Хамлет (всъщност първият велик наш изпълнител на ролята, която играе почти до края на кариерата си), още: Карл Моор от "Разбойници", Маркиз Поза от "Дон Карлос" и Фердинанд от "Коварство и любов". Трите му вълнуващи превъплъщения от театъра на любимия му Шилер, Хлестаков от "Ревизор", Кречински на Сухово- Кобилин, Освалд в "Призраци" на Ибсен, Княз Мишкин на Достоевски, Нехлюдов на Толстой, Боян Магесника на Кирил Христов, Юда на Константин Мутафов, Иванко на Друмев, Жельо от "Вампир" на Страшимиров... Невероятен диапазон от роли!
Пред таланта му се прекланят поети и драматурзи, художници и музиканти. Оценяват го изключително високо прочути театрали от Москва, Виена, Белград, Загреб, Париж. Образец на творец, в когото напълно и хармонично се сливат кристално чистият, етичният човек със съвършения в морално отношение художник. Авторитетът му в обществото и в съвременния му артистичен свят е наистина огромен. Неслучайно го избират единодушно за председател на Съюза на артистите, а когато се разболява - и за пожизнен почетен председател.
Интересно е, че критиците и историците на театъра са спорили кое е първото у него - артистичната му интуиция (доста силна според личните му признания) или интелектът и трудоспособността. По-вярно е твърдението, че Кирков е бил актьор на вдъхновението, подготвено предварително с доста труд и творчески мъки, с много проучвания на автора, стила, епохата (този стил на работа ще усвои при специализациите и командировките си във Виена, Москва и Париж, неговите "академии"), със собствените му чувствени възпоминания и възприятия. Майсторството му се е състояло тъкмо в това, че е съумявал да подбере в момента най-необходимите му средства, да ги използва по такъв начин, като при това остави измамното впечатление, че в дадения миг решава или не решава (подобно на Хамлет) известен въпрос или положение в ролята или в пиесата. Словото за Васил Кирков (владеел го е като Сава Огнянов - до истинско съвършенство!) не е било самоцел, при все че в естетиката на епохата е достигал до най-възвишена патетичност и е издържал богата гама от тонове, когато образът и сценичната ситуация са го изисквали.
Цели четири десетилетия Васил Кирков гори на сцената. Ще цитирам отново Камен Зидаров, когото имах щастието да познавам: "И пръв между първите до деня на смъртта си остава той - единственият и неповторимият - Васил Кирков, магьосникът на нашата сцена, артистът с вулканичен темперамент и неподражаем лиризъм и поезия, оня, който захващаше публиката още от първия миг на своето появяване и завличаше зрителите във вихъра на всепризнатия властелин на сцената, най-ярката творческа индивидуалност..."
Става така, че оня, който носи почти целия репертоар на Народния театър четиридесет сезона в повече от 70 роли, той е и сред основоположниците му през 1904 г., бива преждевременно пенсиониран, по-точно прогонен от своята любима сцена, на която е дал всичко: младост, сили, здраве, време, необикновената си дарба. Бил е безспорният стълб на театъра. Много зрители са ходели на всичките му представления. Играл е почти всяка вечер през месеца, понякога и по две представления дневно! Когато е излизал в паузите между отделните действия, често е трябвало да сменя ризата си, която прогизвала от пролятата пот! Това се случва през 1926 г.
Дирекцията на театъра го "освобождава" по най-груб и безцеремонен начин заедно с примадоната и неговата партньорка на сцената Адриана Будевска. Под предлог, че двамата първи били вече "преуморени" и трябвало да освободят щата за млади артисти. Това го убива само за няколко години. Разболява се от рак на белите дробове и умира 61-годишен, след като би могъл още много да даде на своята публика. А тя го боготвори!
Погребението му, на 28 ноември 1931 г., е всенародно, мащабно, подобно на прощаването с Вазов (един от авторите, които Кирков боготвори и интерпретира с огромна радост, страстно) - цяла София се стича пред Народния театър да изпрати своя любимец. Ако мога да направя този паралел, Васил Кирков е бил като Жерар Филип за французите. Адриана Будевска, която е също прогонена от сцената, казва тогава: "Напусна ни, защото тук беше студено и страшно, по-страшно, отколкото в студената и влажна земя. Той беше светец в изкуството си и му служеше с цялото си същество..." А неговият знаменит съвременник Кръстю Сарафов произнася прочувствено слово, започващо с думите: "Най-големият вече не е между нас! Българският театър, който сега осиротя, не е създал личност, по-светла от неговата, сърце, по-туптящо от любов от неговото, вдъхновение, по-могъщо от вдъхновението на несравнимия Васил Кирков..."
П.П.Театърът на „Раковска” в столицата (в сградата на „Славянска беседа”) доста години носеше името на Васил Кирков – всъщност, това беше филиал на Народния театър. После там беше „Сълза и смях”, станал жертва на нелепата реформа на ГЕРБ. Днес нямаме театър приел това светло име. А би могло поне "Театър 199" да го приеме, той носи името на някакъв неизвестен дори в културните среди бивш административен директор.
Да, великият Васил Кирков не бива да бъде забравен!
---
Тодорка Бакърджиева, Дългата коса
Нелек е бил и личният живот на Васил Кирков. Първата му съпруга е прочутата Тодорка Бакърджиева, известна още и като „Дългата коса”, една от първите български артистки.
Родена е в Казанлък, в семейството на богат търговец. По време на национално-освободителната борба пренася оръжие и поща от Влашко до Русе. Всички революционери, които са оставили спомени, пишат за нея. Каравелов я нарича „нашата казанлъшко- балканска русалка". С патетични слова я описва Стоян Заимов: „Дамата от Казанлък е висока, едра и стройна гиздосия, с черни очи и правилни черти на лицето... Когато говори, малко заплита, но тя е от ония пелтеци, които природата нарочно създава, за да покаже какво ще се рече приятно-музикална реч... Обноските, гласът, гиздавостта, разумният поглед, черните гъсти вежди и гъста коса на тази хубавица правят особено впечатление на наблюдателя... И действително, като че ли казанлъшката трендафилова долина е слепила в това нежно същество отбор на всичко най-нежно, що е имала, като че ли трендафиловата долина е изляла всичките си скъпи благовония в състава, от който е направила тази горска русалка."
Тодорка прекрачва тогавашните обществени норми и табута, като става актриса и се включва в трупата на Добри Войников. Появява се на сцената с одеждите на Райна Княгиня и Мария Десислава. По онова време е било „неморално" да играят жени, особено семейни. Прочутата пиеса „Райна Княгиня" е поставена на русенска сцена от Добри Войников между 1872 и 1874 г. и на нея за първи път у нас главната роля се изпълнява от жена Тодорка Бакърджиева. Кирков я вижда на сцената, влюбва се от пръв поглед в нея и иска ръката й на 20 август 1891 г. по време на турне на театъра в Русе. Семейството се установява в София.
Тодорка полага трогателни грижи за младия си съпруг, настоява той да замине да учи драматическо изкуство в чужбина. Привлича за каузата и д-р Иван Шишманов, тогава началник на отделение при Министерството на народното просвещение, който от своя страна се застъпва пред министъра Георги Живков. В началото на 1893 г. Васил Кирков заминава за Виена без право на пътни пари, само с оскъдна стипендия от 100 лв. месечно. Записва се в театралното училище на прочутия педагог проф. Макс Ото. Получава нередовно парите от София, след пет месеца прекъсва учението и се завръща в България. Заема отново мястото си в трупата... Утвърждава се като безспорният фаворит в театъра, докато кариерата на жена му тръгва стремително надолу. Тодорка забравяла текстовете, фъфлела на сцената и непрекъснато се карала. Артистите Васил Налбуров и Иван Попов се опитали да убедят министър Живков да я уволни, но срещали отказ. Зад много министерски писалища седели бивши поборници, които тачели своята съратница от революционните години.
Особено силно се разгаря брожението срещу нея през 1894 г., когато за режисьор на трупата е назначен Радул Канели, завършил предната година драматическа школа в Петербург като стипендиант на Фердинанд. Канели настоял твърдо Тодорка да напусне трупата по „неспособност". Васил Кирков се почувствал силно засегнат и на 29 август 1894 г. изпратил прошение до Министерството на просвещението, в което се жалвал, че в трупата на Народния театър царяла нездрава атмосфера, която тровела актьорите и не им позволявала да се развиват творчески.
