"Панчо Владигеров е един от най-изтъкнатите, най-живите, най-темпераментните, най-личните представители на българската музикална култура. Неговото име на композитор и изпълнител отдавна е преминало пределите на нашата страна. Няма симфоничен оркестър, няма прославен диригент през последните тридесет години, който да не се е почувствал изкусен да включи в своя репертоар композиции на Панчо Владигеров.
Винаги вдъхновен, винаги сигурен в онова, което пише, здраво стъпил на земята, която обича и най-възторжено възпява, Владигеров превръща в музика всичко, което допре. Роден музикант, още от най-ранни детски дни обречен на музиката, той непрекъснато създава своите нови, изненадващи творби-своите чудни "вариации на багри и теми", които са едно от най-хубавите достояния на нашето музикално творчество. Няма музикален род, който да не е застъпен от Панчо Владигеров, чиято примерна работоспособност, сдружена със значителната дарба, срещаме само у най-големите.
Наша национална гордост и слава, неговите неувяхващи творби винаги ще носят очарованието и свежестта на едно голямо и пламенно въображение..."
Николай Лилиев
(От изказване на поета по повод честването на 50-годишния юбилей на композитора, София, 1949 г.)
---
"Композиторът, пианистът, учителят Панчо Владигеров е най-представителната фигура в българската музикална култура от поколението композитори, които черпят идеи от българския фолклор. Специалистите ги определят като българските класици.
Той е написал над 70 опуса. Едва ли може да се предположи, че зад тези 20 000 калиграфски изписани нотни листа е човек с огнен темперамент. Музиката му трябва да се чуе, личността му трябва да присъства, за да се усети. За да предадат впечатленията си от незабравимия учител, учениците му днес разказват афоризмите му, имитират интонацията му, изговора на “р”-то, динамиката на речта му, която се разстила в пространството и градира от пианисимо до фортисимо.
Владигеров става легенда още приживе. Между онези, които го познават съществува неписаното правило: "Така го е направил Панчо - значи е вярно”. Учителят Владигеров никога не е обяснявал прекалено много и прекалено дълго. Просто е свирил. Всеки сам e трябвало да стигне до обяснението. Така е запазвал усещането за тайнственост в музиката. Тя е най-верният и най-близкият до него език. Езикът, на който той се изразява най-добре.
Като композитор той има щастлива съдба. Почти всичките му произведения прозвучават още докато е бил жив. Пише музика от 11 годишен. Работи всеки ден, до края си... За него това е естествена потребност. Оставя на бюрото си незавършена творба. В болницата, в последните си часове отказва животоспасяваща лекарска интервенция.. Мисълта как ще пише и ще свири след това не му дава покой."
От очерк на Светлана Авдала
Източник: Къща-музей на Панчо Владигеров
