"Свободна Европа"

Той играе на границата между смеха и драмата, в свят на "дребните индивиди", които губят и се прецакват, но не изоставят вярата си и живеят с несбъдващ се оптимизъм.

Казвал е, че не му се играе на театралната сцена. И след това е участвал постановки, които са променяли българския театър.

Той е и преподавател, а в класовете му се обучават новите поколения актьори.

Той е Ивайло Христов, който преди дни навърши 70 години.

Ивайло Христов е роден в София на 10 декември 1955 г.

През 1980 г. той завършва ВИТИЗ (Висш институт за театрално изкуство, сега НАТФИЗ) "Кръстьо Сарафов" и веднага поема по пътя на театралното изкуство.

Първите му стъпки са в Сливенския драматичен театър "Стефан Киров", а от 1985 г. сцената на театър "Българска армия" става негов втори дом.Името му е вплетено в над 50 театрални роли и повече от двадесет филмови участия.

Ролята му на Естрагон в "В очакване на Годо" през 1988 г., поставена заедно с Йосиф Сърчаджиев и Атанас Атанасов, остава паметна като едно от първите смели български представления след години на цензура, които променят сцената завинаги.

През 90‑те години Христов изненадва всички като казва, че повече не му се играе на театралната сцена. Но скоро се връща.

Опитът му за one‑man show в "Мистър Пънч" бързо приключва, но следва триумфът на постановката "Секс, наркотици и рокендрол", която се играе вече повече от 33 години.

Като актьор и режисьор Христов участва в постановки като "Случайната смърт на един анархист", "Подземни тайни" и "Нощта на рокендрола".

Като преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ (Национална академия за театрално и филмово изкуство), Христов обучава нови поколения актьори и режисьори.

"Театърът нито тръгва от вас, нито ще свърши с вас", казва той на свои студенти в разговор, излъчен във филм на БНТ. Той напомня, че сцената е повече от индивидуалното изкуство, а обществен процес и пространство за общуване.

Христов е и един от основателите на награда "Аскеер", при която отличията се дават от артисти за артисти. Това означава, че победителите се избират от самите театрали въз основа на техния професионален опит и художествена преценка, което превръща статуетката в символ на уважение и признание сред колегите им.

Самият Христов получи през 2025 г. "Аскеер" за цялостен принос към театралното изкуство.

"Има надежда за българското кино. Смислени, готини неща, правени от млади хора, с приятели, с фотоапарат, има мисъл, история. Има талантливи хора", каза Христов пред Interview.to.

Освен театралната и преподавателската си кариера, Ивайло Христов се изявява и като кинорежисьор. Неговият игрален филм "Емигранти" (2002), режисиран заедно с Людмил Тодоров, пробива в националните фестивални програми, а драмата "Стъпки в пясъка" (2010) носи награди.

"Успехът идва трудно, но бързо си отива. Човек не разбира, че е дошъл. В театъра го осъзнава по аплодисментите на публиката. Когато свършат, всичко си отива", казва Христов в предаването "На кафе" по Нова тв.

Ивайло Христов продължава да поставя постановки. Последната е "Деветдесет" на сцената на Младежкия театър, където работи с млади актьори.

 

 „Нито сега, нито някога съм била дива… Аз съм само Монсерат!”

Монсерат Кабайе, испанска оперна певица, родена на 12 април преди 93 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...