ДЕСИСЛАВА ДИМИТРОВА, "Свободна Европа"

Един от най-големите български актьори - Васил Михайлов, празнува своя 85-годишен рожден ден. На тази възраст, с над 230 роли на театралната сцена, в киното и телевизията, той продължава да играе. Казва, че трябва да изиграеш поне 50 роли, преди да станеш истински актьор.

Получил всички възможни награди, той дори отказва отличия, когато има позиция.

"Големият Станиславски е казал - зрителят идва в театъра, дава своя лев и казва - лъжи ме, но ме лъжи хубаво. Което никак не е лесно", казва Михайлов.

"Знам, че лицето от екрана се износва, когато не присъства стойностно в изкуството. Моята работа не е да давам интервюта и да ходя по коктейли, а да снимам филми и да играя в театъра. Когато ме упрекват, че избягвам светската показност, се оправдавам, че това не ми е работа", добавя той.

Васил Михайлов е роден на 6 април 1938 г. в Стара Загора, на която днес е почетен гражданин. Произхожда от многолюден род на бежанци от село Мараш край Одрин, Западна Тракия, в който децата са общо 13 братя и сестри. Фамилията им е Чинарови, но когато баща му се установява в България, взема името на дядо си - Михайлов.

Първата страст на Васил от дете е пеенето. Дядо му, баща му и по-малкият му брат също пеят. Самият той започва още като ученик, когато гласът му отрано мутира. Хората питали кой е този бас в четиригласния смесен хор на Пето основно училище "Митьо Станев“ в Стара Загора. Казват му, че гърлото му е голямо и трябва да пее. Тогава мечтае да стане голям бас, оперното пеене е голямата му любов.

Подготвя се за кандидатстване в консерваторията, но не се явява на изпитите, защото театърът вече е в кръвта му.

"Добре, че съдбата ме е спасила“, казва Михайлов пред списание "ЛИК" на БТА през 2021 г.

Още в гимназията Васил започва да играе в театрални пиеси. Първата му роля е комедийна. Учителите по литература и артистите от театъра го заразяват с тази „болест".

"Веднага след войната и така наречения Ден на свободата - 9 септември, в кварталния клуб играеха пиеси. Нямаше телевизия, имаше радиоточки. И тогава човек е имал една особена нужда. Нашите съученици от близките села ги пускаха по-рано от училище, за да се приберат и да направят спектакъл по родните места. Заразата беше невероятна“, разказва актьорът.

След казармата работи като шлосер-матричар пети разряд в старозагорския завод "Светлина“. Там участва в няколко самодейни постановки. Отива в София да гледа изпитите във Висшия институт за театрално изкуство (ВИТИЗ), на които се явява приятелят му Стефан Германов.

"Гледах, гледах, и шлосер-матричарят доби самочувствие. Казах си, че тука и аз мога да кандидатствам. Научих едно-две стихотворения и се явих на изпита. Бях сигурен, че ще вляза."

През есента 1960 г. го приемат в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Завършва го през 1964 г. и първата му официална работа е в Драматичния театър „Иван Димов“ в Хасково.

"Ей, този помак е човекът!"

"Преди да вляза във ВИТИЗ, бях богат млад мъж, вземах 700-800 лв. като шлосер-матричар, а като излязох оттам, взимах 67 лева чисти“, разказва още Михайлов за първата си заплата. - "Не стигаха за нищо, най-много книги си купувахме тогава. Имахме предимство - пазеха ни книги в книжарницата", разказва той в интервю за bTV.

Първата театрална критика за него е озаглавена "Стругарят, който стана Ричард Трети".

"Питах автора защо стругар, все пак бях шлосер, а той ми отговори "Защото стругарят е най-яркият представител на работническата класа“, спомня си той.

На следващата година, когато е едва на 27, става директор на театъра. За три години в Хасково изиграва 16-17 роли. През 1967 г. постъпва в Театъра на армията в София. Играл е в и в постановки в "Театър 199", Народния театър “Иван Вазов”, театър “Движение” и др.

Дебютира в киното, когато е на 24 г. Първата му роля е в "Хроника на чувствата“ на Любомир Шарланджиев. От 70-те години играе в още много филми, сред които “Басейнът”, “Петимата от РМС”, "Хан Аспарух”, "Златният век”, “Време разделно“, “Маргарит и Маргарита”, „Дунав мост“, та чак до “Възвишение” през 2017 г. и "Ханът и империята“ през 2019 г.

Но ролята, с която става безспорен любимец на публиката, е тази на капитан Петко войвода в 12-серийния едноименен филм от 1981 г., с режисьор Неделчо Чернев и сценарист Николай Хайтов.

Първоначално Коста Цонев е трябвало да изиграе персонажа.

"Мен не ме знаеха още. Показвали са на Хайтов снимки от кастингите с различни актьори, но той не ги е одобрявал. Когато вижда мен, казва "Ей, този помак е човекът!“… Тогава играех много в театъра и беше тежко. Жена ми водеше малкия син на снимки, че да ме види, да не забрави баща си“, разказва Михайлов.

Изборът на Хайтов се оказва повече от добър. При обиколката на екипа из страната актьорът е посрещан като национален герой с хляб и сол. Тогава обаче разказва на публиката колко тежки са били снимките - носел по 40 кг снаряжение, получил травми. Оттогава тръгва и страстта му да колекционира ножове.

В този филм той успява най-добре да разгърне и своя глас на екрана - изпява сам песента от филма, която има 1,8 млн. гледания в Youtube.

"Нищо, че сме малка страна, българската душа е голяма! Достатъчно е да чуеш как се пее в Тракия, как се пее в Добруджа, как се пее в Северозападна България, как се пее в Банско... Толкова много души има България", казва Михайлов.

"Герой в очите на внуците"

Още същата година получава наградата за най-добра мъжка роля на Съюза на българските филмови дейци за ролята в "Капитан Петко войвода" и това е само едно от многото му отличия. През 1998 г. получава наградата "Максим" за цялостно творчество на театър "Българска армия“.

През 2014 г. е награден със "Златен век" (огърлие) на Министерство на културата - за изключителния му принос в киното и театъра. А през 2018 г. получава награда "Аскеер" за цялостен принос към театралното изкуство и държавната награда "Св. Паисий Хилендарски".

Същата година обаче той отказва да получи награда "Икар" на Съюза на артистите в България (САБ) за изключителен принос към българския театър. Тогава казва, че след своя опит, успехи, а и грешки си е извоювал привилегията да отказва роли, приятелства и награди. Мотивира отказа си с думите:

"Това е моят малък скромен протест за всичко онова, което става и не се случва в театъра! Няма да взема тази награда, защото аз отдавна не съм член на САБ. В моя театър, в който съм вече 50 години – Театър „Българска армия“ – няма такава организация".

Актьорът е сред учредителите на фондация „Аскеер“, която връчва едноименните годишни награди – конкуренти на икарите.

През 2019 г. той беше удостоен с орден "Стара планина" (първа степен) - за изключително големи заслуги в областта на културата и изкуството.

„Аз от 20 години получавам признание във вид на награди и това прави много щастливи моите синове и внуци. Защото, знаете ли, аз вече съм преболял и радостта, и болката от много неща. Но е хубаво, че този орден ме прави герой в очите на внуците", казва тогава Михайлов.

Покрай актьорската професия, той за малко влиза в политиката – в началото на промените в България след падането на комунизма през 1989 г. През 1990 г. е избран за депутат в VII Велико народно събрание.

"130 души бяхме решили уж да не си вземаме заплатите като депутати в Народното събрание. И какво стана - останахме само трима-четирима. Аз, Нешка Робева, Светлин Русев и отец Панкратий. Тогава си дадох сметка, че посредствеността завладява България", казва за този период той.

На 85 Васил Михайлов продължава да играе в театъра. В момента зрителите могат да го гледат в две постановки в Театъра на армията - "Завещанието на целомъдрения женкар" и "Енигматични вариации".

Един от любимите му монолози е този, с когото изпраща своя приятел – един от другите големи български актьори – Наум Шопов. Думите са на Дон Жуан:

"Господи, аз знам, че там горе не се задават въпроси. Там горе се отговаря, но толкова искам да те питам, Господи, там горе има ли любов? Мълчиш, нищо, ако няма, не е страшно, там ще има любов, Господи, аз идвам".

През 2019 г. актьорът загуби своя първороден син - Александър Михайлов, който беше дългогодишен водещ на предавания за култура в програма "Христо Ботев" на БНР, куклен режисьор и автор на детски пиеси. Той почина на 55-годишна възраст от тежко заболяване. Актьорът има още един син - Васил Михайлов.

Съпругата му Гергана Михайлова е журналист и автор на биографичните книги за Тодор Колев „Варненското софиянче от Шумен”, „Емил” за Емил Димитров и “Балерината Красимира Колдамова”.

Двамата имат трима внуци. За които дядо им е герой.

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Хората не искат да бъдат богати, те искат да бъдат по-богати от другите.“

Джон Мил, английски философ, роден на 20 май преди 218 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости… 

Да накараш историята да запее: романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“

 Написан през 1967 г. романът е със сюжет, който би се усладил на ревизионист като Хилари Мантел.

В името на психологията - научност, страст и отдаденост

 

Творчески портрет на психолога и историк на психологията, историк на българската психоанализа доц. Стоил Мавродиев