ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Пенка Дилова (1943 – 1998) беше явление в българския оперен театър. Имах възможността да проследя цялата й кариера у нас (за чуждите и изяви получавах информация от медиите и записите, които тя носеше) и мога да заявя, че бе наистина певица от европейски мащаб. За съжаление, катастрофата, която я осакати през 1981 г., по пътя за София, я блъсна кола от  кортежа на Тодор Живков и това прекъсна голямата й кариера и съкрати живота й. Но въпреки това, Пенка  постигна върхове в изкуството и остави златна диря в историята на Русенската опера.

Родена е на 18 февруари 1943 г. в София в бедно семейство. Заедно със сестра си Ганка  Дилова, посветила живота си на Пенка, израства в детски дом и отрано се научава да се бори с живота. Откриват гласа й в гимназията и я насочват към Консерваторията. Попада в класа на именития педагог проф. Илия Йосифов, но всъщност учи повече при асистента му, Чавдар Хаджиев, който успява да я оформи като певица. Гласът й е форматен (две октави и половина!- с лекота достигаше сопрановото до на трета октава) мецосопран, с рядко красив, топъл, оригинален тембър. Музикалността й е природна, както и вроденото й чувство за сцена, интелигентна и упорита е – всичко това предвещава една голяма, бих казал световна, кариера. Особено като се има предвид, че България, за разлика от Румъния или Русия и Украйна, рядко ражда добри и качествени мецосопранови гласове – у нас винаги в изобилие са били сопраните и басите.

Завършила успешно Консерваторията, Пенка отива на работа като солист в Ансамбъла на Армията, пее с този добър професионален състав още като студентка, и натрупва солиден кантатно-ораториален и песенен репертоар. Като студентка излиза за първи път на сцената на Учебния оперен театър – в ролята на Амастра от „Ксеркс” на Хендел.

Чух за първи път Пенка на Петото общобългарско състезание за певци и инструменталисти в София през май 1969 година като студент в София. Нивото на този голям национален конкурс бе наистина изключително и е до днес неповторено. Много от участниците тогава сега са водещи фигури в нашия музикален живот. Пенка  получи само диплом (журитата у нас са често са несправедливи и некоректни!), което възмути публиката. А бе сред истинските й фаворити, заедно с незабравимите Валери Попова, Стефан Еленков, Румяна Барева и Светлана Котленко. Още си спомням какъв взрив от аплодисменти предизвикаха нейните арии – на Орлеанската дева от Чайковски и Ефросина от „Момчил” на Пипков. Чуха я чужди импресарии и я поканиха за гастроли в Германия, Унгария и Франция. Там тя дебютира в няколко опери – съвсем млада, неопитна за сцената, но вече със самочувствие, готова да покорява върхове. С Робер Ирш и Пиер Дерво тя направи роли в „Любовта към трите портокала” на Прокофиев , „Самсон и Далила” и „Вертер” във Франция, „Трубадур” в Германия и Унгария, като в последната партнира на звездата Хосе Карерас и Юлия Варади.

Завърнала се в България (а можеше да остане на Запад и да направи по-лесна и по-голяма  кариера!), тя се яви на конкурс за солистка в Русенската опера, която допълваше състава си с млади артисти. Прие я директорът Коста Крушовенски, музикант-театрал и градител. Веднага й даде роли и спектакли. Присъствах на първата й  репетиция с оркестър на „Вертер” от Масне. Всички останаха изумени – „Какъв красив и мащабен мецосопран е пристигнал в Русе!”, възкликна един от хористите. Колегите я посрещнаха с аплодисменти. Започна кариерата и в театъра, в който винаги е имало добри певци и солистите са били на почит.

Пенка беше жадна за работа, за нови роли и Русе й ги даде. Спомням си, тогава вече бях драматург, че през сезона 1974/1975 година тя подготви и изнесе 6 централни роли: Кармен, Дорабела от „Така правят всички”, Берта от „Севилският бръснар”, Далила от „Самсон и Далила”, Азучена от „Трубадур”, Ефросина от „Момчил” . Междувременно беше се превъплътила в Принцеса Еболи от „Дон Карлос”, не в Русе, а на гастрола на Русенската опера в Букурещ с това заглавие!, в Ермиара от „Лето 893” на Парашкев Хаджиев, като Фидалма от „Тайният брак” на Чимароза, Амнерис от „Аида”. Както се вижда, поредица от най-различни роли – драматични и комични, съвременни и класически...

Репертоарът е беше изключително широк – от Моцарт и Чимароза, през Росини, Доницети, Верди, Маскани, Гуно, Мусоргски, до Бритън, Меноти, Яначек, Константин Илиев и Лазар Николов. За нея просто нямаше стилови трудности и ограничения. Обемният й, добре изравнен във всички регистри, мецосопран - с дълбоки изразителни низини, здрав център и  бляскави сопранови  височини (до до на трета  октава!), вродената й музикалност й позволяваха да се справя безпроблемно с всичко. Освен операта обичаше много и камерната и кантатно-ораториалната музика. Често изнасяше сама или с по-младите си колеги (Виолета Шаханова и Иван Консулов) стилни,  камерни концерти. Особено й лежаха руските автори: Глинка, Чайковски, Рахманинов, Бородин, Свиридов. Правеше  много концерти и с музика на български автори, нерядко и първи изпълнения. Беше високо ценена от големите ни композитори: Пипков, Големинов, Райчев, Хаджиев, Сагаев.

Диапазонът й като актриса също бе широк, наистина впечатляващ. Успяваше с  немного, но точни и ярки щрихи, обобщено, лаконично и достатъчно силно въздействащо да изгради един завършен сценичен образ. Имаше силно излъчване, присъстваше забележимо, властно на сцената дори когато ролята й беше по-малка. Запомняше се и като Алиса в „Лучия”, Емилия в „Отело”, и като Мадлон в „Андре Шение”, Нянята в „Евгений Онегин” или Агнеса в „Юла” на Кюркчийски. За Пенка нямаше малки или големи роли – имаше просто роли! Беше винаги жадна за контакти с публиката!

Беше еднакво убедителна и в героичното, и в смешното, в трагичното. Едрата й, възпълна фигура, беше внушителна, но и пластична. Мимиката й – пределно точна, изразителна. Имаше  особено излъчване на сцената, още с появата си „прехвърляше рампата”, приковаваше вниманието на публиката. 

Българските автори, представящи за първи път в Русе своите опери, неизменно  търсеха нейното участие, убедени, че само ще спечелят от него. За Парашкев Хаджиев беше сред предпочитаните артисти в театъра. Затова й повери трудната и ефектна роля на Ермиара от „Лето 893” и Теодора-Сара от „Мария Десислава”. Александър Райчев я пожела за Райна в „Тревога”, а Константин Илиев за Ферина в „Еленово царство” (1976). Беше и прекрасна Майка в „Луд Гидия”, предпочетена от Парашкев Хаджиев за юбилея му през 1987, заедно с Виолета Шаханова (Зорница) и Евгени Леков (Илия).

Отделно внимание заслужават комедийните й роли: Берта, Фидалма, Фрау Райх от „Веселите уиндзорки” в силното трио Виолета Шаханова (Фрау Флут) и Стефан Димитров (Фалстаф) - (без съмнение, един от най-силните и обичани от публиката спектакли на театъра, 1980), Божена Куденщайн в „Цигански барон” на Щраус-син (1982), до последните й роли – Баба Цоцолана в „Патиланци” на Александър Йосифов (1995) и Цецилия в „Царицата на чардаша” (1997).

Силен акцент в кариерата й внесе трагедийната роля на Мадам Флора в „Медиумът” на Джанкарло Меноти през 1980 г. в първата българска постановка на Карталов в Камерния театър на Благоевград.

Пенка Дилова беше артистка за националната ни опера, но по разни причини не я назначиха там. През силните си сезони гостуваше често в София с големите си роли: Амнерис, Еболи, Азучена (с тях се представи и на немалко големи сцени главно в Източна Европа). 

През 1977 година беше поканена от режисьора Стефан Трифонов за интересната роля на Костелничката в първата българска реализация на „Йенуфа” от Леош Яначек в Софийската опера. Направи я великолепно! Доминираше над останалите изпълнители. Но ръководството на Националната опера не я назначи. Беше високо ценена във Варна – с Варненската опера пожъна истински триумф като Сантуца от „Селска чест” на Маскани на фестивал в Барселона (критиката там я оцени изключително високо, като „феноменален глас”). Пееше редовно и в Пловдив, Стара Загора, в цяла България. В края на творческия си път имаше щастлива среща с големия български диригент Емил Чакъров и продуцента Глоц, които я ангажираха за участие в записите на „Дама Пика” и „Евгений Онегин” - в малките, но отговорни партии на Графинята и Нянята в екип със световни певци. Това бе един от звездните мигове в рано прекъсналата й кариера.

Пенка Дилова беше  от формата на големите ни мецосопрани – Ана Тодорова и Елена Николай. Рядко красив, форматен глас, с хубави, плътни, закръглени тонове. Излъчваше   естественост и спонтанна топлота, при това не само с гласа си, но и с актьорското си присъствие, а също и в живота. Бяхме добри приятели и мисля, че още ми липсва. Съжалявам за безвременната й смърт,  косвено причинена от един наш оперен директор и псевдоимпресарио.  Мисля, че след нея  у нас  все още не се е появил истински мецосопран от нейния мащаб и класа.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Библио-сарайският синдром

    В България проруската Пета колона е проникнала масово в парламента, правителството, президентството (особено!) и в съдебната система. Ние сме единствената страна в ЕС и НАТО, начело на която стои отявлен прорашистки държавен глава

„Особено хубава е душата на нашия народ, в която са изразени: човечност, свенливост и трудолюбие – елементи, които през вековете запазиха племето ни от гибел

Владимир Димитров – Майстора, художник, роден на 1 февруари преди 141 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Поетът Кирил Кадийски - блъф и метафори

 

Поетическият език в творбите му често достига, а и преминава оттатък напрегнатата граница на допустимото или по-скоро на приетото по „канона”, за художествено

Двете тела на императрицата: „Корсаж“ 

 

Образът на Сиси е неравен: тя живее с травмите си вече десетилетия – смъртта на дъщеря й се появява само под формата на обвинение от страна на императора

Филмът "Ботев": номерът не мина

 

Обществото се почувства засегнато, заваляха критики. Но хубавото на филма „Ботев“ е реакцията срещу него. Тя показва, че българската аудитория вече ясно различава пропагандата от изкуството в подходите към историята