ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Елисавета Йовович (1901-1996) живя дълго, плодотворно и до края на дните си остана вярна на своя девиз: "Servire d, arte" - "Да служиш на Изкуството". И наистина, тя му служеше като солистка на националната ни оперна сцена, като солистка, педагог и режисьор на сцените на Стара Загора и Русе, като вокален педагог в България, Монголия и Франция. Името й остана в аналите на българската музикална култура, във времето, когато тя се професионализираше и започваше най- силният й творчески  период.

Йовович е родена е на 23 март 1901 г., под знака на Овена, в София. Произхожда от стар самоковски възрожденски род на зографи, книжовници и поборници за националното ни освобождение от варварското турско робство. 

Възрожденският дух, националното й чувство са в кръвта й, може би затова

остава вярна на България

въпреки възможностите за бляскава международна кариера. От малка рецитира, пее, учи музика, балет, пиано, френски. Открива я певицата и педагожката Пенка Тороманова-Радева, която определя гласа й - типичен лиричен сопран, с широк диапазон и красив тембър, с възможности за по-разнообразен репертоар. Подготвя я за приемен изпит в операта и така през есента на 1923 година младата Елисавета Йовович е вече платена стажантка, която дебютира успешно в две постановки: "Вертер" на Масне - като Софи, и "Фауст" на Гуно - като Зибел. По това време операта дели сцена и сграда с драмата в Народния театър. Упорита и работлива, тя е перфекционистка във всичко. Подготвя партиите си прецизно, разчита дори цялата партитура и всички роли в операта, в която участва, изучава стила, епохата. За всяка от ролите си сама си поръчва сценичните костюми и перуки, счита, че това е важно за нейното влизане в образа. Търси помощ и съвет в сценичното изграждане на своите роли от видни театрали като Сава Огнянов и Николай Масалитинов, които я считат за талантлива и като артистка.  Същата есен - 1923 г., Министерството на просветата обявява конкурсен изпит за специализация на

млади български таланти в Италия

При голям брой кандидати се класират само трима: басът Михаил Попов, тенорът Борис Христов и Елисавета Йовович. Така става студентка в една от най-престижните консерватории в света - Академията "Санта Чечилия" в Рим. След като я прослушват, я записват направо във втори курс, в класа на професор Пио Ди Пиетро. Завършва четиригодишния период на обучение само за две години и вече е готова за сцената. В учебния оперен театър на "Санта Чечилия" участва в прелестната барокова опера "Слугинята - господарка" на Джовани Батиста Перголези, в "Бохеми" на Пучини като Мими и в поредица концерти. Получава висока оценка от големия композитор Оторино Респиги за изпълненията си на Вердиеви арии, след което и ангажименти за голямо концертно турне на Италианското радио из страната и в Монте Карло. Освен концертите участва и в пътуваща оперна трупа в постановки на "Бохеми", "Отело" и "Слугинята - господарка", "Кармен" и "Палячи". Поканена е от различни импресарии да продължи работата си в Италия и да гостува на големите сцени там, но през 1927 година се завръща окончателно в родината.

През есента на 1927 година младата, 26-годишна, Елисавета Йовович е вече

редовна солистка на първата ни оперна сцена

Прави своя голям дебют в трудната и обемна заглавна роля на Манон от операта на Жул Масне - режисьор Петър К. Стойчев, диригент Тодор Хаджиев. Утвърждава се като едно от големите перспективни млади дарования и влиза в централния лиричен сопранов репертоар: Виолета Валери от "Травиата", Маргарита от "Фауст", Мими и Мюзета от "Бохеми", Неда от "Палячо", Памина от "Вълшебната флейта", Немея от "Ако бях цар"... Списъкът на ролите й не е дълъг - 35, но повечето от тях са изпълнявани десетки и стотици пъти, като например Виолета от "Травиата" в повече от 230 представления, също и Мадам Бътерфлай,  Мими, Микаела...

Лиричният й глас, както подчертах, е с големи възможности - от високата колоратура до лирико-драматичните партии. От Джилда в "Риголето" и Антонида в "Иван Сусанин" до Агата във "Вълшебният стрелец" и Леонора в "Трубадур", през Таис на Масне или Татяна от "Евгений Онегин". И навсякъде е еднакво убедителна вокално, музикално, без никакви компромиси - стилна, пределно изразителна. Школата й е перфектна, от родината на Белкантото, музикалността безспорна. В България пее на български език, както бе прието до 80-те години на ХХ век, преди да започнат промените, отразили се и върху българския музикален театър. В чужбина пее на съвършен италиански, френски, немски, руски в зависимост от репертоара. А репертоарният й диапазон е наистина впечатляващ - от предкласиката, през класиката, романтизма  до съвременната опера. От Перголези и Хайдн, през Моцарт, Вебер, Доницети, Масне, Пучини, Римски-Корсаков, Чайковски до Пипков.

Тя е първата Яна от "Янините девет братя"

на абсолютната премиера на 19 януари 1937.  С любов изгражда и поредицата си от български героини от оперите на Маестро Георги Атанасов: Цвета, Гергана  и Косара от едноименните опери, Княгинята от "Алцек". Първа изпълнителка на редица други роли от опери, поставени за първи път у нас на сравнително непознати автори като Лорцинг, Голдмарк, Вайнбергер, Шарпантие и др.

В Софийската опера до войната тя е сред стълбовете на състава, сред най-ангажираните артисти, при това най-обичаните от публиката и ценените от критиката. Гостува сравнително малко в чужбина - с отделни спектакли и концерти в Чехословакия, Румъния, Югославия и Германия.

След 1944 година изпада в немилост. Съпругът и е бил министър, а освен това й завиждат и някои по-млади певици, близки до новата власт. 

По нареждане на „вожда и учителя“ Димитров, е прогонена от Софийската опера, или по-точно „командирована“ 

като вокален педагог и солист, за да помогне със своя талант, опит и знания в професионализирането на наскоро одържавената Старозагорска общинска опера (1946-1949), а след това и Русенската народна опера (1949-1952). След време се завръща в родната София, в операта, но не като солистка, а като асистент-режисьор и вокален педагог. Работи упорито и много резултатно с няколко поколения наши певци, за известно време е и в Улан Батор, Монголия, като вокален педагог и режисьор, а от края на 80-те години се установява във Франция, където умира през 1996 година.

Сред ролите й критиката отделя на първо място нейните: Чочо сан, Яна и особено Виолета Валери.

Всъщност, в продължение на няколко десетилетия тя е призната за

най-добрата изпълнителка на Вердиевата "Травиата"

Нейната интерпретация задълго е считана за еталонна в българския оперен театър. Тя работи с редица наши певици като Пенка Маринова, Рене Йорданова, Лиляна Барева, Мими Николова над този сложен образ, за да се утвърдят и те като много добри изпълнителки. По едно странно и щастливо стечение на обстоятелствата тя изпълнява коронната си партия през 1929 година при откриването на новата възстановена сграда на Народния театър след нейното опожаряване, през 1932 г. - при откриването на Варненската общинска опера, през 1946 г. - при одържавяването на Старозагорската общинска опера, и през есента на 1949 г. при тържественото откриване на Русенската народна опера.