ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

През 1992 г., в зората на все още неузрялата ни демокрация, поетът Марин Георгиев дръзна да напише своя скандален роман разследване „Третият разстрел” (част 1, издаден 1993 г.), с който по безспорен начин осветли и демитологизира „явлението Вапцаров”, превърнат от комунистическия режим в нещо като икона. Сериозен, без съмнение, приносен труд,  успешен синтез между документи от Държавния архив, спомени на съвременници, препратки към книги и публикации в печата и, разбира се, задълбочени анализи и коментари на личността на поета Вапцаров. 

С това той си навлече гнева на немалко фанатизирани апологети на стария режим, сред които, за съжаление, и някои известни писатели.  Да се надяваме, че скоро ще излезе и втората част (продължението) на тази забележителна книга на Марин Георгиев,  оказал се първопроходец в тази област – търсенето на Истината в историята на българската литература. В нея той вероятно ще представи и своята оценка за Вапцаровата лирика, освободена от идеологическите наслоения, която наши критици възвеличиха и определиха като „световно явление”?!

Втората подобна, макар и доста различна, книга на същия автор, „Звезден пратеник” (изд. „Литературен форум” и изд. „Нов златорог”– 2016)  е посветена на едно от големите и все още недостатъчно оценени и признати имена в съвременната българска поезия, Николай Кънчев (1936 – 2007).

Особена като строеж, тя е, бих казал  многожанров синтез между собствени стихове,  литературно- критически анализи, спомени, откъси от дневник, писма, интервюта, записи на разговори, дори снимки от личния архив – бих казал нещо наистина ново в  днешната ни книжнина. Макар и късно – 31.12.2020, прочетох я на един дъх, не само защото имах шанса да познавам Николай Кънчев и харесвах този ярък и странен поет, а също и блестящ преводач на френскоезична поезия. Впечатли ме преди всичко откровеността на автора, неговата пределна честност и страст към Истината. Това, което е и в основата на „Третият разстрел”. Паралел между двамата поети не е нужно да правя. Първият, като съвсем млад е писал приятна, макар и повлияна от чужди образци, лирика, но в единствената му книга „Моторни песни” като че ли има повече лозунги и декларации, стигащи директно до призива: „Съюз със СССР!”, отколкото истинска, голяма поезия. 

Макар че някои го поставиха до Лорка! Докато вторият, Николай Кънчев, макар и още недостатъчно познат и популярен, е наистина силен, многопластов творец от европейска величина. Бих казал, достоен за „Нобел”.  Ако, разбира се България беше по-голяма страна. Метафизична, необичайна, понякога мистично медитативна поезия  - странна, на моменти язвителна, с особени метафори, парадоксални сравнения, неочаквани, шокиращи обрати. Която те кара да мислиш, да виждаш по друг, по-дълбок и ясен начин нещата. При един доста оригинален, неповторим изказ, особен слог, който не съм срещал никъде другаде. И колко е прав Марин Георгиев в точните си и задълбочени оценки за тази поезия. Ето една от тях: „Стихът или поетиката на Николай Кънчев, са толкова неповторими, че се самозаключват. Те нямат нужда от патент, от защитата на закона, за да са неприкосновена собственост. Не могат да бъдат репродуцирани. Те могат да имат само един автор – Него! И когато Него го няма – няма и стила, няма такава поетика, тоест, не може да бъде възпроизведен...” 

И авторът ни представя немалко примери от тази забележителна лирика на поета-философ, разглеждайки я и в контекста на традициите на българската литература чрез съпоставки с най-ярките ни поети допреди него – Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Далчев, Геров, чиито мотиви Кънчев доразвива и решава по своему.

Интересни са и наблюденията му върху тази поетика, върху тези „образи – символи”, показвайки Николай Кънчев като поет, който упорито търси Познанието, убеден, че именно то ще даде отговор на екзистенциалните въпроси, които го вълнуват като всеки голям творец. В този смисъл неговата лирика се родее с тази на големия румънски и световен поет Никита Станеску (1933 – 1983), когото имах щастието да представя у нас. Съпоставени с човешкото съзнание и битие, поетическите изображения на света, сътворени от Николай Кънчев, са плод на едно силно въображение и едно непрекъснато търсещо Аз.

Марин Георгиев, като близък на поета и издател на негови книги, ни представя не само тази забележителна поезия, развитието му като поет, но и творческия му път, както и личния му живот, интересния, бих казал, особен, дори на моменти труден характер. И всичко това на фона на средата, в която Николай Кънчев живя и твори. Пътят му в литературата  съвсем не беше лек предвид средата, казионния Съюз на писателите,  т.н. „Априлски поети”, председателите - лакеи на режима, начело с вездесъщия, неискрен Левчев, цензурираните от държавата издателства и  медии. Но Кънчев беше свободен дух, който не се вписа в тази среда и до края на дните си живя, като независим и горд творец и човек.

Авторът пише с голямо уважение и възторг към своя приятел и колега. А  у нас това се случва рядко – един поет да цени и уважава така високо свой колега по перо. Да не му завижда!  Като верен на Истината, той не спестява редица неудобни моменти и факти. Всъщност, пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътят и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят. Затова и тази силна и честна книга на Марин Георгиев може да се приеме като ценен документ за епохата  (написана е много интересно, с богат език, изключително четивно!) и както книгата му за Вапцаров, убеден съм, ще остане и ще се чете и след години.

Две книги, които не бяха оценени подобаващо от появата им до днес, но са продължители на най-доброто от биографичната и мемоарна традиция на Захарий Стоянов, която всички хвалят, но избягват да прилагат.

Тук някъде ще е и причината ,,Третият разстрел“ да е високо оценен, и то своевременно, не тук, а от български интелектуалци в чужбина: Германия, Унгария, Австрия, Израел, Великобритания, САЩ…

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Самото съществуване на библиотеките е доказателство, че можем все още да имаме надежда за съществуването на човечеството.“

Т. С. Елиът, англо-американски поет, драматург и литературен критик, роден на 26 септември преди 133 години

Анкета

Хареса ли ви концертът на Соня Йончева и Пласидо Доминго в София?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Майер Лански – ангелът с мръсно лице

 

Интерпретацията, която прави Харви Кайтел на Майер Лански е модерна класика, която трябва да се изучава като образец на актьорско майсторство в киноучилищата.

В "Заповед за арест. Как станах враг номер едно на Путин" се оглежда България на ББ

 

"Горещо я препоръчвам на всички – и на русофили, и на русофоби; и на разумно мислещи, и на изначално предубедени; и на силно ангажирани, и на напълно безразлични; и на много информирани, и на малко знаещи" - ревю на Николай Слатински

Дуилиу Замфиреску, за когото изкуството не бива да репродуцира действителността

 

Трилогията на класика представя и участието на северната ни съседка в Руско- турската война от 1877- 1878 г.