БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

1.„Чайки далеч от брега“ на Евгени Кузманов излезе през 1983 г.

За нас, 20-годишните тогава, четенето на този роман бе незабравимо приключение на духа.

Радвахме се, че и у нас се появява откровено дисидентска проза, че се печата роман, който под формата на притча и приказка за възрастни се подиграва на тоталитарния режим, разкривайки същевременно обществото ни, сковано от страха и предразсъдъците за оцеляване.

Тогава не си задавахме въпроса как е възможна тази книга?

Как въобще властта я допусна, при това в компанията на „Лице“ на Блага Димитрова и „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров?

А е било добре да се замислим за поредния лупинг на Живков, позволил си игра на либерализъм на културния фронт малко преди „перестройката“ и преди поредното „затягане на гайките“…

2. Още като четох романа усетих, че той е много кинематографичен, че носи в себе си спектакъла, зрелището, че може да бъде заснет като сатирична метафора на едно застинало – откъде да знаем тогава – и отиващо си време…

3. Ясно е, че филм по романа не можеше да излезе при тоталитаризма.

Въпреки че Кузманов стана интересен за киното  точно  тогава  - „Истории  за оркестър“ от 1982 г. се превърна в чудесен, но недооценен филм – „За госпожицата и нейната мъжка компания“ (1983) на Иван Добчев.

След 35 години все пак излиза филм по романа – легенда.

В него Кузманов е съавтор на сценария, а цялостната концепция и реализация на проекта пада на плещите на Костадин Бонев.

4. Бонев е имал желанието да претвори на екран новаторски и дръзко този важен за литературата ни роман.

Той умее да прави стойностни екранизации –  „Подгряването на вчерашния обед“ (2002) по Миле Неделковски. Eдин от малкото е, интересуващ се от съдбата на първенците на словото ни – Йовков – „Военен кореспондент“ (2008) и Вапцаров – „Никола Вапцаров.Пет разказа за един разстрел“ (2013).

Личи си, че е работил с ентусиазъм и по „Чайките…“ Честно казано, не си представях такава версия.

Той започва като интерпретатор на романа и след това бързо го превръща в проблемен и скандален театрален спектакъл, който талантливия иначе режисьор Братоев – Пенко Господинов, натирен от столицата в морската провинция, желае на всяка цена да постави.

Ходът е нестандартен и дързък.Но същевременно напомня минали образци – веднага се сещаме за „Досието „Петров“ (2015) на Георги Балабанов и „Докато Ая спеше“ (2015) на покойния Цветодар Марков. Романовата притча се превръща в театрална условност и мизерия по нашенски със завоалирани критични внушения.

Бонев обръща  голямо внимание на вмешателството на ДС и културните цербери, които са готови – предохранително да модифицират спектакъла – с нов режисьор, без обаче да го спират. За капак сме свидетели на посещението на директорката – Жорета Николова в София в Комитета за култура, откъдето идва решението пиесата да има премиера – дали това не е намек за дискретна намеса на червената принцеса Людмила Живкова?, а на финала, на празника в театъра пристига и съветски генерал – може би като негласен посланик на перестройката?

Наблягам на тези детайли, които трудно ще бъдат доловени от младите зрители, за да очертая един проблемен кръг, който в своята съвкупност представя механизма за „пускането“ или спирането на един културен продукт у нас.

В онези години – 80-те на миналия век. Но дали само тогава? Абстрахирайки се от тези иновации на Костадин Бонев, акцентирам на безспорния успех при представяне груповия портрет на българския интелектуалец, винаги жертва и заложник на конюнктурата, живеещ в общество с перманентна липса на свобода, чието олицетворение са постановчика и директорката на театъра в много силната интерпретация на Пенко Господинов и Жорета Николова.

Добре е разкрит в неговата дълбочина и сложно многообразие самият театрален ансамбъл, с всичките му противоречия, боричкания, комплекси и предателства…

„Далеч от брега“ е всъщност обяснение в любов към творците на българския театър и като патос и вдъхновение много ми напомня прочутия „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977) на Иван Ничев.

Същевременно филма на Бонев е и дисекция на обществото ни през погледа на артистичните дейци, на страховете и илюзиите, които го тресат, които ескалират в пиянство и гротесков бунт,  винаги е задушаван отвън с очакваната намеса на властта.

Дори когато спектакълът съществено се е отдалечил от своя първоначален замисъл, а концепцията му е скрепена и завършена от директора на театъра , а жертвата е , естествено, демиургът -режисьор…

„Далеч от брега“ е стойностен и важен за нас филм, направен с финес и вещина – като музика -  Николай Иванов и визия - оператори Орлин Руевски и Константин Занков.

Актьорският състав е умело подбран и направляван и е просто  удоволствие да бъде гледан – независимо дали на екран е ветеранката Цветана Манева – г – жа Матеевич или доста по – младите Никола  Додов – сценографът,  Стефан Вълдобрев – капитанът и Вела Петрова – помощник – режисьорката Зорка. Той трябва да намери своята публика и смятам, че това ще стане след излъчването му по телевизията. Направен честно, всеотдайно и с любов, „Далеч от брега“ е сред най – стойностните ни  заглавия, появили се напоследък. Този филм едновременно провокира и предизвиква към размисъл.

 

„Далеч от брега“, 2019,135 мин.,по романа на Евгени Кузманов „Чайки далеч от брега“, сц. Костадин Бонев , Евгени Кузманов, Никола Петков, реж. Костадин Бонев, копродукция на България и Украйна

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз винаги много съм пушил, пил и обичал. Всъщност съм живял не твърде дълго, но прекалено активно. Един ден Железният рак ще ме отнесе. Тогава ще съм умрял от прекалено много живот.“

 Иън Флеминг, английски писател, роден на 28 май преди 114 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

“Величие и низост" показва какви политици липсват днес

 

 Твърде много са чембърлейните и твърде малко чърчилите в днешната политика. Твърде малко и твърде малки

Нагоре по обратния път 

 

Литературните умения на един професор по право

Гледайте “Второто освобождение”

 

Ние винаги на 1 февруари отбелязваме гибелта на жертвите на Народния съд и избиването на интелектуалния елит. Но всъщност чрез този филм ще разберете много по-страшното за бъдещето ни пречупване на българската нация - което виждаме и днес с реакциите на войната, с хилещите се емотикончета на снимките от Буча, в речника на водещите ни политици.