БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
1.„Чайки далеч от брега“ на Евгени Кузманов излезе през 1983 г.
За нас, 20-годишните тогава, четенето на този роман бе незабравимо приключение на духа.
Радвахме се, че и у нас се появява откровено дисидентска проза, че се печата роман, който под формата на притча и приказка за възрастни се подиграва на тоталитарния режим, разкривайки същевременно обществото ни, сковано от страха и предразсъдъците за оцеляване.
Тогава не си задавахме въпроса как е възможна тази книга?
Как въобще властта я допусна, при това в компанията на „Лице“ на Блага Димитрова и „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров?
А е било добре да се замислим за поредния лупинг на Живков, позволил си игра на либерализъм на културния фронт малко преди „перестройката“ и преди поредното „затягане на гайките“…
2. Още като четох романа усетих, че той е много кинематографичен, че носи в себе си спектакъла, зрелището, че може да бъде заснет като сатирична метафора на едно застинало – откъде да знаем тогава – и отиващо си време…
3. Ясно е, че филм по романа не можеше да излезе при тоталитаризма.
Въпреки че Кузманов стана интересен за киното точно тогава - „Истории за оркестър“ от 1982 г. се превърна в чудесен, но недооценен филм – „За госпожицата и нейната мъжка компания“ (1983) на Иван Добчев.
След 35 години все пак излиза филм по романа – легенда.
В него Кузманов е съавтор на сценария, а цялостната концепция и реализация на проекта пада на плещите на Костадин Бонев.
4. Бонев е имал желанието да претвори на екран новаторски и дръзко този важен за литературата ни роман.
Той умее да прави стойностни екранизации – „Подгряването на вчерашния обед“ (2002) по Миле Неделковски. Eдин от малкото е, интересуващ се от съдбата на първенците на словото ни – Йовков – „Военен кореспондент“ (2008) и Вапцаров – „Никола Вапцаров.Пет разказа за един разстрел“ (2013).
Личи си, че е работил с ентусиазъм и по „Чайките…“ Честно казано, не си представях такава версия.
Той започва като интерпретатор на романа и след това бързо го превръща в проблемен и скандален театрален спектакъл, който талантливия иначе режисьор Братоев – Пенко Господинов, натирен от столицата в морската провинция, желае на всяка цена да постави.
Ходът е нестандартен и дързък.Но същевременно напомня минали образци – веднага се сещаме за „Досието „Петров“ (2015) на Георги Балабанов и „Докато Ая спеше“ (2015) на покойния Цветодар Марков. Романовата притча се превръща в театрална условност и мизерия по нашенски със завоалирани критични внушения.
Бонев обръща голямо внимание на вмешателството на ДС и културните цербери, които са готови – предохранително да модифицират спектакъла – с нов режисьор, без обаче да го спират. За капак сме свидетели на посещението на директорката – Жорета Николова в София в Комитета за култура, откъдето идва решението пиесата да има премиера – дали това не е намек за дискретна намеса на червената принцеса Людмила Живкова?, а на финала, на празника в театъра пристига и съветски генерал – може би като негласен посланик на перестройката?
Наблягам на тези детайли, които трудно ще бъдат доловени от младите зрители, за да очертая един проблемен кръг, който в своята съвкупност представя механизма за „пускането“ или спирането на един културен продукт у нас.
В онези години – 80-те на миналия век. Но дали само тогава? Абстрахирайки се от тези иновации на Костадин Бонев, акцентирам на безспорния успех при представяне груповия портрет на българския интелектуалец, винаги жертва и заложник на конюнктурата, живеещ в общество с перманентна липса на свобода, чието олицетворение са постановчика и директорката на театъра в много силната интерпретация на Пенко Господинов и Жорета Николова.
Добре е разкрит в неговата дълбочина и сложно многообразие самият театрален ансамбъл, с всичките му противоречия, боричкания, комплекси и предателства…
„Далеч от брега“ е всъщност обяснение в любов към творците на българския театър и като патос и вдъхновение много ми напомня прочутия „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977) на Иван Ничев.
Същевременно филма на Бонев е и дисекция на обществото ни през погледа на артистичните дейци, на страховете и илюзиите, които го тресат, които ескалират в пиянство и гротесков бунт, винаги е задушаван отвън с очакваната намеса на властта.
Дори когато спектакълът съществено се е отдалечил от своя първоначален замисъл, а концепцията му е скрепена и завършена от директора на театъра , а жертвата е , естествено, демиургът -режисьор…
„Далеч от брега“ е стойностен и важен за нас филм, направен с финес и вещина – като музика - Николай Иванов и визия - оператори Орлин Руевски и Константин Занков.
Актьорският състав е умело подбран и направляван и е просто удоволствие да бъде гледан – независимо дали на екран е ветеранката Цветана Манева – г – жа Матеевич или доста по – младите Никола Додов – сценографът, Стефан Вълдобрев – капитанът и Вела Петрова – помощник – режисьорката Зорка. Той трябва да намери своята публика и смятам, че това ще стане след излъчването му по телевизията. Направен честно, всеотдайно и с любов, „Далеч от брега“ е сред най – стойностните ни заглавия, появили се напоследък. Този филм едновременно провокира и предизвиква към размисъл.
„Далеч от брега“, 2019,135 мин.,по романа на Евгени Кузманов „Чайки далеч от брега“, сц. Костадин Бонев , Евгени Кузманов, Никола Петков, реж. Костадин Бонев, копродукция на България и Украйна
