БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Ще започна с молбата на един потребител, гледал „Зелената книга“ – „Иска ми се Холивуд да направи още такива филми!“ Това е най-кратката и точна оценка на творбата на Питър Фарели – някога разсмивал ни с „От глупав по-глупав“ (1994) и „Ах, тази Мери“ (1998), а сега пълноправен съавтор, заедно с Брайън Хейс Кюри и Ник Валелонга, на един от най-добрите продукти, с които американското кино може да се гордее.

Той не случайно има „Златен глобус“ за оригинален сценарий и печели два „Оскар“-а за филм и поддържаща мъжка роля.

Познавачите ще мърморят, че „Зелената книга“ е надценен, че е прекалено политкоректен  (ах, тези сложни междурасови проблеми в дълбокия американски Юг през 1962 г.!), че е типичен „филм за пътя“, но и за онова „пътуване към себе си“, което помним от класики като „Дръзките“ (1958) и „Да возиш мис Дейзи“(1989), че е сълзливо- мелодраматичен…

Нека!

Всеки има право на лично мнение.

На мен обаче творбата на Фарели не само ми хареса, тя ме разтърси.

Показа ми на практика как двама мъже от различни светове могат да преодолеят противоречията помежду си, да се уважават и обичат, да бъдат непробиваем тандем.

И всъщност разбрах подвига на президента Линдън Джонсън от 19 юни 1964 г., когато със Закона за гражданските права циреят на тлеещото расово недоволство е премахнат с един замах.

Защото е имало необходимост от това, а също и мълчалив консенсус, най-вече в средите на средната класа, без който никакъв прогресивен акт не може да добие популярност и ефективност в САЩ.

Фарели ненатрапчиво, деликатно и, но и много настойчиво поднася детайли и нюанси, в които расовата дискриминация на битово ниво буквално може да взриви общественото спокойствие, като само съобразителността и търпимостта успяват да запазят лицемерното благоденствие , на което по това време се радват американците.

Погледът, начинът на интерпретация на наболелия проблем, е наистина свеж и оригинален.

Примерите на расова нетърпимост се експонират пред погледа на един италоамериканец – Тони Валелонга, бивш салонен управител на нощен клуб, сблъскал се с насилието и двойния морал, характерни за многообразния Ню Йорк, станал по волята на съдбата шофьор, бодигард, а впоследствие и душеприказчик на прочутия пианист и музикант д-р Доналд Шърли – изтънчен, фин и суперинтелигентен  афроамериканец, естествено прикрит гей, издигнал се до върха на обществения каймак и въпреки това останал си с комплексите на презрян негър.

Техните взаимоотношения, диалози и сблъсъци, перипетиите, които преживяват по време на турнето на триото „Шърли“ в  американския  Юг в края на 1962 г., са канавата и смисловата основа на една прекрасно написана и поднесена история, реализирана с вкус и вещина от постановчика и двамата чудесни актьори Виго Мортенсен – Тони и Машерала Али – Дон Шърли, чрез която ние ставаме свидетели на трудното им взаимно приобщаване, на възможността им да съградят миниобщонст с общи интереси и цели, което всъщност е и първообразът на онова „велико общество“, за което мечтае по същото време тогавашния вице и бъдещ президент Линдън Бейнс Джонсън.

На думи може и да звучи помпозно, но на екрана чудото по сработването между двамата става естествено и непосредствено, с помощта на проникновената камера на Шон Портър, на принципа -  по Исак Паси – „Дон Кихот се санчопансизира, а Санчо Панса се донкихотизира!“, като всеки от тях изживява своята звездна петминутка на славата по спасяването задника на партньора си – Тони, подкупвайки двама полицаи със сладки приказки за нови костюми, спасява реномето на доктора, след като ченгетата го спипват в унизителна интимна сцена с негов партньор – при това бял, и Шърли, помогнал на телохранителя си, след като последният е ударил  с юмрук  полицай в дъждовна вечер, получавайки дискретна помощ директно от главния прокурор на САЩ Робърт Кенеди!

Хареса ми двойният финал на сагата.

Пълното единомислие между Тони и Дон да се бойкотира мероприятието в Бирмингам, след като на виртуоза не му е разрешено да вечеря в ресторанта, след което идва ред на умопомрачителния му „джемсешън“ в крайпътното бистро и появяването му на коледното парти на Тони, когато цялата  италианска  рода го приема като равен.

Наистина възхитителен край на една смислена и великолепно поднесена история, в която скромен принос за успеха й има и нашият сънародник Димитър Маринов, изиграл с достойнство и чар малкия, но симпатичен образ на виолончелиста Олег Малкович.

Чрез него и ние стъпихме на червения килим на церемонията по раздаването на „Оскар“-ите на 25 февруари 2019 г., осъзнавайки за пореден път колко сме далеко от истината и мечтата си да спечелим академична статуетка в някоя от главните категории…

Но нали надеждата умира последна?

 „Зелената книга“, 2019, 130 мин., сц. Питър Фарели, Ник Валелонга и Брайън Хейс Кюри, реж. Питър Фарели, прод. на „Партиципант Медия“ и „Дрийм Уъркс“

 

  • В ПАМЕТ

    Сбогуване с Алек Попов

    АЛЕК ПОПОВ (1966-2024)

    • Спомени и оценки на популярни български писатели за автора на "Мисия Лондон"
     
  • ПОЗИЦИЯ

    Нобелисти: Край на толерантността към режима на Путин!

     Под това заглавие над 40 носители на нобелови награди се обърнаха към света с призив "световните лидери и всички хора с добра воля да се откажат от всякакви илюзии за Путин и неговия престъпен режим". Той е отворен за присъединяване

     
  • НЕЗАБРАВИМАТА

    Невена Коканова, която европеизира българското кино

    Тя се наложи на екрана не само с грациозната си красота, но и с щедрия си талант, с който изгради първоначално образите на млади девойки с чисти чувства и естествено поведение 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПРИЗНАНИЕ

    Похвално слово за Кирил Кадийски

    От столицата на поезията Париж.

    • „Той, Кирил Кадийски, е митологичен кон от квадригата на българските класици, които са сред нас и теглят колесницата на Словото“.
  • ИНТЕРВЮ

    "Россия - като чудовището на Франкещайн..."

    "Много скоро Путин, Руската федерация и руснаците ще претърпят военна и репутационна катастрофа, след която ще бъдат презирани и мразени от целия свят", казва Кънчо Кожухаров, автор на книгата „Империята на Пошлостта“

„Няма фиксиран или постоянен авторитет, а непрекъснат обмен на взаимна, временна, и преди всичко доброволна власт и подчинение“.

Михаил Бакунин, руски мислител и революционер, роден на 30 май преди 210 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости… 

Да накараш историята да запее: романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“

 Написан през 1967 г. романът е със сюжет, който би се усладил на ревизионист като Хилари Мантел.