БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Не знаех, че съществува тоталитарна комедия,нито пък комедия на терора, но след като гледах „Смъртта на Сталин“ освежих своите знания.
Всъщност филмът на Армандо Янучи си е типична политическа сатира – сурова, жигосваща, цинична.
Янучи доста волно се придържа към историческите факти – има една позната опорна точа, от която тръгва – ударът, който получава Сталин на 1 март 1953 г.
Той сварва неподготвени неговите съратници – блюдолизци, които, пристигайки скоростно в прочутата вила в Кунцево се гърчат между показната скръб и желанието да възкресят „вожда на цялото прогресивно човечество“, страха от амбицията на Берия да обсеби властта и налудничавото недоверие и параноя, които ги тресат точно в такъв решителен миг, при настъпване на СМЯНАТА , когато един от тях – въпрос на време и подготовка – ще трябва да наследи Стопанина.
Наясно съм, че Янучи не търси в никакъв смисъл съизмерване с шедьовъра на Чаплин „Великият диктатор“ (1940) или дори с „Доктор Стрейнджлъв“ (1964) на Кубрик, на които отстъпва и като вкус и мяра, и като ниво на идейно-смислови обобщения.
Той по-скоро продължава традициите на „Монти Пайтън“, предлагайки ни един присмехулен и хулигански поглед към най-близкото обкръжение на вожда в момент на върховно напрежение и прелом.
Не случайно в творбата се появява Майкъл Пейлин, създал с неподражаемо майсторство портрета на оглупелия от страх и все по-непълноценен бивш премиер Вячеслав Молотов.
Признавам, че ми се щеше постановчикът по-коректно да се отнася към историческата фактология.
Искаше ми се да видя израстването на Хрушчов до нов съветски ръководител след поредица от временни съюзи и знаменития му „закрит“ доклад на финала на ХХ конгрес на КПСС на 25 февруари 1956 г.
Вместо това във филма Никита Хрушчов на иначе много яркия и експанзивен Стив Бушеми прави бърз и необясним скок от шута на сталинските упоителни нощни бдения до екзекутор на Берия – Саймън Ръсел Бейл.
На всичкото отгоре тялото на бившия вицепремиер, надзираващ тайните служби, е не само окървавено, но и подпалено, като жертвено животно!
Израстването на Никита Сергеевич до политическия връх в СССР е продължителен процес, проточил се три години, без да броим опита за преврат срещу него - 18 – 21 юни 1957 г. от „бандата на Маленков, Молотов и Каганович и присъединилия се към тях Шапилов“, докато в „Смъртта на Сталин“ утвърждаването му като лидер става мигновено, буквално за 72 часа!
Жуков – в иначе величественото излъчване на Джейсън Айзъкс е представен като смел и арогантен войн с жестока рана на лявата скула, за която така и не научаваме нищо и присъства като главнокомандващ на армията.
Жуков никога не е заемал такъв пост, който в съветската йерархия по право се полага на генсека на партията,а точно при смъртта на Йосиф Сталин е и в немилост. Бил е маршал, министър на отбраната и важен член на Президиума на ЦК на КПСС.
Вярно е, че е искал да стане вторият след Сталин генералисимус, че е ламтял за най-важните длъжности в партията и държавата, че е спасил репутацията на Хрушчов на 18 юни 1957 г. и му помага при обезвреждането на Берия. Както и че е елиминиран от Н.С. Хрушчов на 19 октомври 1957 г.
Всъщност свалянето на Берия (на 26 юни 1953 г.) - е представено на екран завладяващо и атрактивно – едновременно напрегнато и смешно.
Другата върхова сцена, в която иронията, сарказма, фарсът и сатирата органически се вплитат , е предсмъртният гърч на Сталин, в който той с трепереща ръка сочи една от картините в работния си кабинет, а боричкащите се блюдолизци гадаят какво е неговото последно желание.
Очакващите шумно развенчаване на Сталин ще останат разочаровани.
Сталин на Адриан Макълфлин е по-скоро забавен сатрап, който обича да се майтапи със своите сътрапезници, дори, когато ги кара да гледат непонятни им уестърни. На него не е отделено и достатъчно екранно време, за да бъде критикуван или осмян напълно. И мисля, че не това е била целта на Янучи и съсценаристите му Дейвид Шнайдър и Йън Мартин.
Те насочват своя сатиричен обстрел в друга посока – при изобличаване на масовите репресии на Берия именно през 1953 г., когато са не само безсмислени, но и абсурдни и нелепи – всичко е въпрос на одобрение и смяна на списъци – а в тях може да попадне и съпругата на Молотов, и дори самият той, и най-вече при разкриване груповия портрет на обкръжението на Сталин, за което един мой приятел казва, че било „от дебил нагоре“.
Именно като банда некадърници, страхливци, лицемери и подлизурковци е представен т.н. сталинов екип, в който заемащите възлови позиции в партията и държавата нещастници като Маленков – Джефри Тамбор, Берия – Саймън Ръсел Бейл или Каганович – Дермот Кроули, просто се надпреварват и конкурират в разтърсващата, но и унизителна човешка комедия, в която е важно да оцелееш и да останеш на върха. С цената на жестоки компромиси и уронване на собственото човешко достойнство. Тези т.н. съветски ръководители са осмени жестоко и сардонично.
Чувства се опитната ръка на създателя на „Кръгът на посветените“ (2009).
Логично е, в Москва да последва очакваната реакция за забрана на филма, за полицейско нахлуване в салона, където копието все пак се прожектира…
Не са малко патриотите и поклонниците на тоталитаризма в Русия, които и днес смятат Сталин за икона и винаги надигат вой в негова защита, доказвайки гръмогласно, че именно той и помощниците му са създали великата съветска държава.
Аз лично изгледах творбата на Янучи с удоволствие и искрено се забавлявах. Не гадая какъв ще бъде нейният резонанс сред родната аудитория.
Но съм сигурен, че желаещите да се посмеят, разделяйки се с тотемите на миналото и у нас никак не са малко…
Борислав Гърдев
„Смъртта на Сталин“, 2017,106 мин., реж. Армандо Янучи, производство Title Media,Quad Productions, Free Range Films,Main Gourney
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
