САВА СЛАВЧЕВ
Преди десетина дни излезе на български последната книга от сагата за „Гробището на забравените книги“. С „Лабиринът на духовете“ се затваря тетралогията на Сафон, като, веднага искам да успокоя читателите на каталунския автор, настоящата книга е на нивото на „Сянката на вятъра“. В сравнение с нея Лабиринтът няма големи съществени промени, дори стилът на Сафон, определян от някои като магически реализъм е същият: пред очите ни отново изплува онази готическа и призрачна Барселона, пълна с декадентски сгради, прашни стаи, сякаш излезЛи от страниците на Динекс, западнали магазинчета, колекции от кукли, потайни места, гробища и целия онзи подземен свят, който води самостоятелен живот, но до който малцина имат достъп. Неизбежното, (задължително, бих добавил), съществуване на книгите и библиотеките също е налице, с чести позовавания на автори и текстове.
Испания, петдесетте години на миналия век. Франсиско Франко е на власт от много години и никой не прави опит да се противопостави на управлението и методите му. Обградил се е с хора, на които вярва и които съответно е издигнал до най-различни високи постове. Даниел Семпере вече е голям, оженил се е за Беа и имат син Жулиан. Приключенията от миналото сякаш за забравени, докато един ден Даниел не се събужда плувнал в пот, след кошмарен сън из Гробището на забравените книги. Така започва историята, с Фермин и неговата Бернарда, някои нови персонажи, сред които главният е Алисия Грис, жена около трийсетте, оцеляла в ужаса на войната.
Книгата е блестяща. Прозата на Сафон е изключително добра, гъвкава, динамична и шарена. Диалозите са брилянтни, авторът умело е вплел всички нишки в едно кълбо, чиито конци вещо дърпа, за да стяга повествователния възел все повече и повече. Отново сме свидетели на различни нива на изказ, стилистичните регистри се редуват, ритъмът не пада, независимо от обема на книгата. Това много малко хора го умеят. Има прекрасни описания, а на моменти афористичната мисъл се доближава до Чандлър (даже на едно място споменава незабравимия Филип Марлоу).
---
„Докторът разхлаби хватката си и остави пациента да почива в леглото. Мускулите на Фермин омекнаха като желе, а светът пред разширените му зеници заприлича на акварел, размиващ се под вода. Далечният глас на лекаря заглъхна в ехото на пропадането. Фермин почуства как се спуска през облаци от памук, а белотата на галерията се раздроби на прашинки светлина, изпаряващи се в онзи течен балсам, който му обещаваше химическият рай.”
---
„В историята на тази страна културните институции рядко са били оглавявани от хора, които да са квалифицирани или поне не напълно некомпетентни. Упражнява се строг контрол, има многоброен специализиран персонал, чиято задача е да възпрепятства това. Меритокрацията и средиземноморският климат по необходимост са несъвместими. Вероятно това е цената, която плащаме, задето имаме най-добрия зехтин в света. Обстоятелството, че един опитен библиотекар оглави Националната библиотека на Испания, макар и за четиринайсет месеца, беше случаен инцидент и пресветлите умове, които управляват съдбите ни, се постараха да възстановят порядъка на нещата – особено при наличието на безброй приятелчета и роднини, които да заемат този пост”.
---
„Кварталът Равал е роден дом за страдащите от безсъница, защото макар и да не спи, приканва към забрава. Тук и най-угнетеният само след няколко крачки се натъква на някого или нещо, което му припомня, че в играта на живота винаги има и по-големи неудачници от него. В тази нощ на преплетени съдби из лабиринта от улички се носеха жълтеникави миазми с дъх на урина и газени лампи, пораждащи мрачен чар или предупреждение – според личните предпочитания на всеки”.
---
„Човек пие, за да си спомни и пише, за да забрави.”
Няма да цитирам никой от брилянтните диалози. Ще кажа само, че от тази книга може да стане добър филм. Атмосферата, интригите, местата и персонажите се носят в преливаща дълга вълна от криминале, драма, мистерия, любов, книги и подмолности.
Няма да е пресилено ако кажем, че Сафон е разказвач-гравьор, който не оставя нищо на случайността, убеден съм, че ще плени много хора, не само влюбените в литературата. Книгата не ти дава да я изпуснеш и те държи здраво до последната страница. Поздравления и за добрия превод. Какъв по-добър подарък за Коледа от този?
Не зная дали това е магически реализъм, позволявам си лукса да харесвам простите неща. Със сигурност мога да твърдя обаче, че това е един прекрасен класически, традиционен роман. Вдъхновяваща книга, която извиква в съзнанието далечни мечтания, емоции, синева и ред многоцветни удоволствия на духа.
Оскар Уайлд сравнява съвършеното удоволствие с цигара. С негово разрешение аз ще го сравня с книгата на Сафон: прекрасна е и ни оставя неудовлетворени.
Защото свършва.
