НАДЕЖДА ГЕОРГИЕВА
Романът "Анна Каренина"(1878) на Л. Н. Толстой се смята от критиците за едно от най-блестящите и представителни произведения на руския реализъм. В центъра на действието е любовната история на аристократката Анна, омъжена за висшия държавен служител Каренин, но влюбена в граф Вронски, офицер от пехотата. За художествената реализация на авторовата идея Набоков твърди, че това е една "безупречна магия на стила", а Уилям Фокнър обявява романа за "най-добрият писан някога".
Освен основната сюжетна линия - страстта и трагичната съдба на влюбените, в романа се преплитат още политико-обществени идейни нишки и препратки към феодалното руско дворянство от края на ХІХ в. Размишленията и тревогите на земевладелеца Константин Левин при управлението на имотите си, прекрачването на каноните на православната църква, която е стожер на обществения морал, изолацията на главната героиня от висшите кръгове, подчинени на свои неумолими закони. Това са само малка част от широкия спектър от теми, които изследва тази литературна творба върху своите почти хиляда страници. Проследява се еволюцията на феодалната система, съществувала по това време в Русия - политика, религия, морал, пол и социална класа.
От друга страна, художественото творчество максимално пълно и ярко изразява съдържанието на несъзнателното у писателя. Затова такова творчество често протича като спонтанен процес, който не е свързан с желанията и намеренията на своя автор. Несъзнателното не е само това, което е потиснато или изтласкано в тайника на душата на самия човек (комплексите му, спомените, неврозите), но и това, което се намира там и е скрито от божествения Логос. То е несъзнателно само по тази причина, че не се осъзнава от човека и съществува извън волята му. По някаква метафизична логика, потъването в подсъзнанието за личността е равносилно на издигане и пробив в свръхсъзнанието, в трансцендетното.
Несъзнателното се явява като хоас, неподреденост, разместване и объркване на отделните елементи. Оттук и постоянно срещаните в романа на Толстой описания на стихии (проливен дъжд, снежна виелица, бушуваща природа), които обаче липсват във филмовия разказ. Стихийността е външен израз на несъзнателното поведение на героите. В същото време това несъзнателно не е отрицателно, негативно, а само първично, до битийно съществуване на изначалната материя. На екрана същият ефект се постига чрез други изразни средства - противопоставяне на светлина и мрак, динамика и статика, дължина и краткост и пр.(греещата бална зала и тъмнината в дома на Каренин; или оживените, шумни улици, гарови перони, ледена пързалка и тишината на празната трапезари я).
Подобно богатство от теми и идеи е почти невъзможно да бъде показано на екран в своята пълнота и многоликост. По тази причина режисьорите, които са се осмелявали да посегнат към този лритературен текст, винаги са избирали отделен мотив или само някои части, върху които са поставяли визуалния акцент и са го разработвали в своите филмови адаптации. От 1910 до 2012г. има около трийсет филмови произведения за съдбата на руската княгиня. Предизвикателствата не са свързани само с пресъздаването на конкретната историческа епоха, пищността на именията и дворцовите салони, облеклото и дори маниерите на героите. Трудността се крие в начина, по който трябва да се предаде на големия екран дълбоката психологическа драма на една жена от ХІХв., осмелила се да тръгне след зова на сърцето си, пренебрегвайки и въставайки срещу всички установени норми и порядки.
През 1967 г. Александър Зархи режисира Татяна Самойлова в двете серии на съветската версия на "Анна Каренина". Филмът получава огромна популярност не само в Съветския съюз, но и в чужбина. Само през първата година от неговото разпространение е гледан от над 40 милиона зрители.
Филмовото повествование проследява строго и последователно развитието на фабулата, като пропуска някои елементи от литературния сюжет (като политическите възгледи на Каренин, напр.),които не носят смислообразуващи сегменти.
В своята цялост и въздействащи внушения са представени епизодите на първата среща между Анна и Вронски (Василий Лановой) на гарата, където загива работник. Княгинята възприема тази случка като "зла прокоба" и впоследствие се оказва права. Още тук, в самото начало, Съдбата е дала своя знак, но въпреки това влюбените продължават сляпо да следват пътя си, който ги води към изгаряща болка и разрушение. В началото на литературното (и екранно) произведение, пристигайки в Москва, Анна става свидетел на една смърт. Без да го осъзнава на ментално ниво, тя вече е поела срещу законите на съдбата. Чувството за предопределеност не напуска Анна. В края на романа самата тя става жертва на друг влак. Толстой целенасочено построява романа си върху повторението на едно и също събитие в началото и края, за да затвори композиционния кръг. Поставяйки сюжета в кръг, авторът фокусира вниманието върху ключовите сцени, свързани с темата за смъртта. Анна - свидетел на смърт (завръзка), мнимата, неслучила се смърт по време на родилната треска в средата на повествованието (кулминация) и реалната смърт, самоубийството на героинята във финала (развръзка). Повторението на еднотипни мотиви подрежда композиционно частите на действието и затваря произведението. Финалът всъщност е подсказан и за - даден от самото начало.
Поразителни са бароковата украса и точността в детайлите, с които е представен Балът, на който двамата главни персонажи танцуват непрекъснато и унесено. Те не забелязват нищо около себе си. Не обръщат внимание дори на реакцията на клетата Кити (А.Вертинская), която не е безразлична към графа и която веднага усеща с чистата си моминска душа любовта, която се е зародила между Анна и нейния избраник. Разговорът на Левин (Б.Голдаев) с Кити на ледената пързалка, при който той е притеснен, но твърдо решен да признае чувствата си към младата княжна. Боледуването на Анна, при което докторът успокоява "лихорадката" й с морфин. Нейният транс, бълнуванията й са поставени в един мрачен фон, върху който се открояват само отделни части от тялото и лицето на героинята, осветени за кратко - чело, профил, ръка - но никога цялата й фигура. Зрителят не може да възприеме образа й като завършен и неделим. Напротив - всичко е откъслечно и "на парче", което създава внушение за фрагментарност, недоизказаност, незавършеност. Душевните терзания на героинята я разкъсват на малки частички, като от пъзел; и я захвърлят в ада на страданието и дълбокото отчаяние, което я води към крайното решение за самоубийство.
Още една отлика между литературната и екранната творба. Във филма е пропуснат лова на мечката, докато в романа този лов се оказва пряко свързан с размислите на персонажите по темата за смъртта. Левин, например, заявява ясно: "Тъй и прекарваш живота си - развличаш се с лов, с работа, само и само да не мислиш за смъртта"(т.І:393стр.) Страхът от смъртта е свързан с убийството на животното; т.е. човек съзнателно пренася своята смърт върху друго същество. Подобен "пренос на страх" от/пред смъртта се открива и в образа на Анна Каренина. Убивайки нея, Толстой снема собствения си страх от смъртта.
Друго добро режисьорско решение е да се акцентира върху сянката на Каренин при разговорът му с Доли (И.Савина). Тя го моли да прости на Анна, защото той е добър човек, а тя има нужда от тази прошка. Каренин се съгласява с думите й, че е добър човек, но в същото време неговата черна сянка на фаянсовата стена говори друго. Това е въплъщението на бездните в душата на този богобоязлив и миловиден герой, които се надигат и повече не могат да бъдат прикривани след всичко, което се е случило в живота му – съпружеската измяна, предателството, безотговорността и поруганата чест. Тази амбивалентност е нарочно търсен ефект и чудесно режисьорско попадение.
Изобщо, мотивът за Сянката е носител на несъзнателното, на всичко апофатично и трансцендетно, което предизвиква у човека страх. Сянката, по силата на своята мистичност, нарушава ритъма на стабилния живот и затъмнява "светлото" съзнание. Сянката е тъмната половина на човешката душа, която се проектира навън и може да бъде видяна с просто око. Но тази среща със Сянката, в крайна сметка се оказва, че е неизбежната среща със самия себе си, с истинската ти същност и съдба. На Сянката е присъща стихията на нощта, на тайната, на под-съзнанието. Това е и причината, поради която при напредването на действието и развитието на фабулата, Анна- и в романа, и във филма - все по-често е показвана и поставяна в сенките - сякаш криеща се,не желаеща, но и не можеща вече да избяга от самата себе си, да се пребори със своята порочност ,да надвие тежката си участ.
Княгиня Бетси, която роля е изпълнена от великолепната балерина Мая Плисецкая, също се вписва в тази дихотомия: добро-зло; мрак-светлина; бяло-черно. Заявявайки първоначално винаги и навсякъде, че е приятелка на Анна, след като тя е отхвърлена от обществото - Бетси отказва да я приеме в дома си. За нея общественото положение и лицемерния морал на класата, към която принадлежи, са много по-важни от едно приятелство и/или най-обикновено човешко състрадание.
Трябва да се отбележи още един важен момент, който е свързан с тази двойнственост на човека и света въобще. Онази конфликтност и разделение в личността на героите, която не може да бъде преодоляна дори чрез усилие на волята и съзнателна концентрация. Разделението в цветово отношение на сцените, които се разиграват в мрачната зимна Русия - почти сюрреалистична градска обстановка; и окъпаните в слънце, ведрина и виталност италиански пейзажи - морска безбрежност и свобода - при пътуването на Анна и Вронски в тази страна.
И накрая, една красива картина - по изгрев слънце косачите са наредени в права линия и едновременно замахват с косите, при което се чува характерен метален звън. Този звън всъщност е от точенето на металната коса, но режисьорът умишлено го е насложил върху визуалната картина, която показва движението на инструмента и неговия допир с тревите. Акустично-визуалния ефект е изключително въздействащ и препраща към по-високи екзистенциални нива. Отново се визира темата за смъртта - Онази с косата - и мотивът за "последния час", в който удря камбана, която също издава характерен отекващ звук. Звън от отвъдното.
Филмът "Анна Каренина" от 1967 г. на Ал.Зархи е сред силните произведения на съветското кино, което бързо се превръща в класика, а изпълнението на Татяна Самойлова се нарежда сред световните образци на тази роля за всички времена.
