БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Гледах „Последното лице“ (2016) най-вече от любопитство да проследя как един доказал се творец като Шон Пен разработва взривоопасна тема, а и тъй като репертоарът в момента не предлага по-добър избор.
Предварително отбелязвам, че филмът не е за хора със слаби нерви, че е много тежък, брутално реалистичен, но и много искрен в посланието си. Всъщност този, който следи режисьорската кариера на Пен, няма да се изненада неприятно.
Като постановчик той рядко дава рамо на комерса – освен ако трябва да заснеме клип на Шаная Туейн (1993), Брус Спрингстийн (2003) или Питър Гейбриел (2004).
Игралните му филми са новаторски, авторски, изпипани, но и тъжно-меланхолични като обобщение. Като се започне от „Индианският бегач“ (1991) и „На кръстопът“ (1995), та до „Клетвата“ (2001), „Сред дивата природа“( 2007) и „Последното лице“ (2016) Пен не изневерява на стила си, снима с рядка всеотдайност и взискателност стойностни и проблемни спектакли, които винаги са ме хвърляли в размисъл не толкова за тяхната професионална реализация, а за това как все пак успява да осигури финансиране и разпространение на своя продукт.
Явно се справя, излиза че в САЩ и за такива творби има зрители и пазар и „Последното лице“ го показва по съвсем убедителен начин.
Този филм, дело на сценариста Ерик Дигнам, оператора Бари Айкроуд и композитора Ханс Цимър не е заснет да прави пари и да взривява боксофиси, той е направен , за да носи престиж на своите създатели, да ги легитимира като честни, ангажирани и критично настроени хуманисти, които разкриват нелицеприятната, взривоопасна и кървава действителност, в която са принудени да работят лекарите от една благотворителна организация „Лекари на света“ в най-невралгичните и опасни точки на планетата – Судан, Либерия, Сиера Леоне…
Шон Пен се стреми да бъде максимално точен и обективен както при пресъздаването на средата, в която медиците се трудят, така и при разкриването на техните своеобразни характери и при осмислянето на абсурдната действителност, в която богатите държави, чийто граждани са медицинските кадри, едновременно подпалват конфликтите, снабдявайки враждуващите групировки с оръжие, а след това от офисите си в Женева и Париж лицемерно се борят с хуманитарните катастрофи, мъчейки се с лекарства, медикаменти и специалисти, да приспят гузната си съвест.
И точно заради този парадокс пред Рен – Чарлийз Терон, координатор на проекта за помощ на пострадалите граждани в Западна Африка постоянно виси дилемата струва ли си риска, има ли смисъл да се жертваш в такава опасна обстановка, когато никой няма да оцени труда ти и твоята саможертва, а животът ти постоянно ще бъде поставен на карта и милостта на разни неграмотни и незрели бандити и главорези. А тя е алтруист и либерал в най-добрия смисъл на думата, достоен наследник на баща си, създател на организацията „Лекари на света“. Мисията й е да помага на бедните, страдащите, болните, ранените, нуждаещите се, без значение от каква раса, пол и вероизповедание са.
Такъв Дон Кихот в престилка е и Мигел Леон – Хавиер Бардем, всеотдайно предан на мисията си и обичащ я със силата на егоистичния нагон, характерен за всеки минал през ада на африканските граждански войни.
Той не играе игрички, обича професията си, не дезертира от кървавата баня,която го заобикаля, отваря очите на любимата си, че докато може, ще се прави на Бог да помага на болните, защото богатите страни няма да обърнат погледа си от Близкия Изток, където е петролът, към кървавите конфликти на Западна Африка.
Той остава докрай на поста си и загива при нападение на терористи, за разлика от Рен, която се измъква и от парижкия си офис научава за трагичната му кончина.
Към иначе прецизно подбрания актьорски състав искам да изтъкна заслугите на Адел Екзархопулос – Елен, Джарет Харис – д-р Джон Фарбър и Жан Рено – д-р Лав за убедителната интерпретация на образите, с която подпомагат ефективно цялостното въздействие на киноспектакъла.
„Последното лице“ е безкомпромисно направен филм, поставящ за дебат същностни, животрептящи проблеми, които ни заобикалят и измъчват. Които големите лидери старателно избягват, рядко коментират, намесвайки се в последния момент и които всъщност определят и поведението ни като граждани, и отношението ни към абсурдите и парадоксите на световната политика, която става все по-неразбираема, лишена от хуманистичен импулс, робуваща на свирепи комерсиални параметри и лишаваща големи части от планетата от възможност за нормално и перспективно развитие.
Това не е лека забава, след гледането на която да тананикаме поредния запомнен от нас хит. А е творба, предизвикваща сериозни размисли, която най-малкото поставя на проверка собствената ни съвест доколко сме способни да осмислим и променим заобикалящия ни свят, превърнал се във все по-опасно място за съществуване.
„Последното лице“, 2016, 130 мин., реж. Шон Пен, "Ривър Роуд Ентъртайнмънт" и "ФилмХевън Ентъртайнмънт"
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
