БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Да се екранизира „Ана Каренина“ (1877) е примамлива, благородна и трудна задача. Книгата е сравнявана с „Мадам Бовари“ (1875), но макар да съм голям почитател на Флобер, смятам постигнатото от Толстой за по-важно за руската и световната литература.
На тази класическа творба са правени безброй адаптации.
Повечето постановчици са привличани от грабващия образ на Ана Аркадиевна Каренина, от дръзките й постъпки, характеризиращи я едва ли не като еманципантка и феминистка, от впечатляващата й любов с Вронски и унизителните й отношения със съпруга Сергей Каренин, от трагичната й съдба.
Малко от тях обръщат внимание на обществените проблеми, на започналите предпазливи и крайно необходими реформи в Русия, които мъчително трудно я модернизират, най-вече благодарение усилията на император Александър II Романов.
В моята класация има четири важни екранизации по романа на Лев Толстой.
Първата е от 1935 г. на Кларънс Браун с Грета Гарбо и Фредерик Марч – Вронски, за която Гарбо заслужено печели наградата на нюйоркската асоциация на киноикритиците за главна женска роля.
Подчертавам, че това е сбита и стегната постановка, с основен акцент върху драмата на Ана.
Гарбо се справя прилично с отговорната си задача, повтаряйки и надграждайки постигнатото в нямата версия „Любов“ (1926), дело на Едмънд Голдинг и Джон Джилбърт.
Добри думи заслужава филма от 1948 на Жулиен Дювивие, най-вече заради осигурения голям бюджет, стремеж в рамките на 139 минути да се обхване романа, техническото му съвършенство и добрите актьорски превъплъщения на Вивиан Ли и Ралф Ричардсън като сем.Каренини, без да забравяме за Киърън Мур, не успял, въпреки похвалните усилия, да изгради убедителен образ на Вронски.
Възможно най-адекватната и вярна на романа е версията на Александър Зархи от 1967 г. с Татяна Самойлова и Василий Лановой като Ана Каренина и Вронски. Това е силна, ярка и пищна версия с отлични актьорски изяви. Може би е първият сериозен и важен съветски филм, в който има еротика.
По този повод навремето покойната ми майка ме осветли, че заради сложността и деликатността при заснемането на интимните сцени ,се е наложило за ролите да се изберат съпрузи, макар и бивши…
Добавям и филмът на Бърнард Роуз от 1997 г.със Софи Марсо - Ана и Шон Бийн – Вронски, вероятно най-екстремната и осъвременена като звучене и послание.
Къде поставям творбата на Карен Шахназаров?
На едно ниво с тази на Зархи.
Шахназаров е наясно, че посяга към патинирана класика, че има страници и глави от романа, които звучат прекалено ретро и отдалечено от днешната аудитория.
Нужен му е бил помощник, който да центрира, преосмисли и финализира идейно-смисловите внушения на романа.
Имал е нужда от текст, който да доуплътни – колкото и еретично да прозвучи подобна констатация – сюжета, образите и обобщенията на „Ана Каренина“.
Такъв се оказва „На война с Япония“ (1928) на Викентий Вересаев.
Ще кажете – що за необичаен и ненужен ход?
Но не е така.
Шахназаров държи да види историята в развитие, да проследи съдбите на Вронски и Сергей Каренин – син в перспектива ,откривайки ги в Манчжурия, в разгара на руско-японската война от 1904 г.
Този подход само на пръв поглед е абсурден.
В романа Вронски заминава доброволец в сръбско-турската война, започнала на 20 юни 1876 г., тоест той се връща на военна служба.
Логично е 30 години по-късно да е полковник и участник в следващата война, която империята води.
И защо да не се сблъска в полевата болница със сина на Ана Каренина, военен лекар, обрекъл се на хуманна и благородна професия, напълно по вкуса на покойната му майка?
Защо да не разкаже именно на него – потърпевшия – цялата истина за тази невъзможна любов, за която и той плаща възможно най – високата цена?
Пуристите ще се мръщят, че в осемсерийната (шестчасова) екранизация липсва сцената със самоубийството на Ана, но мен ме възхити краят, в който героите на перона са погълнати от парата на локомотива.
Всички знаем как свършва Ана Каренина и едноименният роман, но да потърсиш нова гледна точка, през която да затвориш сагата – за това се иска дързост и необременено креативно мислене.
Като цяло екранизацията на Шахназаров е реализирана с респект към Толстой, направена е с много вкус и любов.
Обхванати са основните сюжетни линии, централните образи присъстват пълноценно и пълнокръвно.
Хареса ми обстоятелството, че Шахназаров не се затваря само в рамките на личната драма, на сложните сблъсъци и конфликти в триъгълника Ана Каренина – Сергей Каренин – Алексей Вронски.
Той се интересува от съдбата на малкия Серьожа Каренин – Макар Михалкин, оказал се по-късно талантлив военен лекар, обръща необходимото внимание на Доли Облонска – Виктория Исакова, маркира започналите реформи в империята с появата на мировите съдии и губернските предводители.
А за да докаже, че все пак съществува непреодолима преграда между чувствата и действията на аристокрацията и обикновения народ вмъква блестяща няма сцена при пристигането на Ана Каренина в имението на Вронски, в която тя случайно се сблъсква и разминава с един мужик, проследил я с много запомнящ се студен и безразличен поглед…
Безспорно „Ана Каренина“ (2017) e авторско дело на Карен Шахназаров като сценарист, режисьор и продуцент, осигурил парите за постановката от спонсори.
За цялостното въздействие на сагата допринася прецизната изчистена визия на Алик Тагиров и Александър Кузнецов – не се забравят лесно пищният дворец на Алексей Александрович Каленин,изпълнените с вътрешен драматизъм конни надбягвания, проследени от самия цар, както и финалния сблъсък с настъпващите японци в Манчжурия ,великолепната сценография на Сергей Февральов и много силната музикална партитура на Юрий Потеенко.
Разпределението на ролите е добре обмислено и безупречно.
Виктория Исакова се справя блестящо с неблагодарнта роля на Доли, същото важи и за Дмитрий Милер като брата на Вронски,Кирил Гребеншчиков е впечатляващ като зрелия Сергей Каренин – образцов лекар и ръководител на лазарет и типичен руски човек на духа.
Много убедителна е интерпретацията на Виталий Кишченко като Алексей Каренин – събрана, премислена, привидно хладнокръвна, но прикриваща умело бушуващите отвътре страсти.
Каренин на Кишченко е образцовият държавен мъж и реформатор, от когото съдбовно се нуждае обществото – никой друг от обкръжението му, като изключим помъдрелия Вронски, не надскача нивото на лично – битовото и не се интересува от промените в държавата, без които тя бавно, но сигурно загнива.
Алексей Каренин е човек на дълга, но и на компромиса.
Той прощава на Ана, съгласява се на развод, но запазва сина за себе си.
Така смята, че е почтено и справедливо – жестове и компромиси до определена граница.
Максим Матвеев – съпруг в живота на Елисавета Боярска , е брилянтен в изявата си на Алексей Вронски.
Той изгражда в обем и дълбочина неговия образ, разкривайки най – ценните черти, с които свързваме обикновено руския интелигент – от чувство за дълг и отговорност, през либерално отношение към любимата жена до желанието за тласкане напред развитието на обществото.
До голяма степен Вронски – в тълкуванието на Матвеев и Шахназаров, е съответник и двойник на Каренин.
Не случайно накрая и неговият компромисен лимит към приумиците на Ана Каренина се изчерпва, а след сполетялата го лична трагедия взема и най – правилното решение – да се върне на военна служба и завърши живота си като герой, паднал за честта на родината си.
Елисавета Боярска е от новото поколение руски звезди.
Направи ми впечатление в отлично заснетата драма на Сергей Снежкин „Контрибуция“ (2016), където игра в тандем със съпруга си Максим Матвеев.
Тя бе богатата вдовица Чагина, а той белогвардейският генерал Пепеляев.
Смятам, че изборът й за ролята на Ана Каренина е логичен и точен.
Много е важно, че Боярска я развива в движение и пълнота, че не застива само до сексапила, еманципацията и личните чувства.
В нейната трактовка Ана изживява сложна метаморфоза и от приятна, привлекателна и любяща жена, се превръща в максималистка, егоистка и истеричка, която в стремежа да запази само за себе си Вронски, е готова да го унижава, заплашва и наказва.
Включително и чрез самоубийството си.
Считам, че заради нейната силна изява образът само печели, подтиквайки към размисъл всеки тв зрител.
В заключение посочвам, че „Ана Каренина“ (2017) на Шахназаров е сред най-представителните и амбициозни руски сериали, появили се през настоящата година.
Аз го слагам редом до „Мата Хари“ на Дени Бери, Джулиус Берг и Олга Ряшина и „Екатерина.Полет“ на Дмитрий Йосифов.
Отделна тема, която само маркирам, е колко силно развита в Русия е телевизионната индустрия, какви ярки сериали се появяват непрекъснато и да се съревноваваш с филми, зад които стоят продуценти като Консткантин Ернст – „Мата Хари“ и Джаник Файзиев – „На лов за дявола“ на реж.Давид Ткебучава, е не само въпрос на чест, но и на лична амбиция.
Така се доказваш като художник и производител, създаваш качествен и популярен продукт и се стремиш да се развиваш в сериозна конкурентна среда.
Какво може да искаш в повече?
„Ана Каренина“, 2017, 360 минути,сц. и реж.Карен Шахназаров, производство „Мосфильм“ и телеканал „Россия“
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
