БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Два са основните извода след прочитането на мръсната приказка на Владислав Тодоров  „Пумпал“. Първият – животът на индивида не бива да е подвластен на никакви планове и изкуствени проекти за хармонично съществуване, тъй като те са направлявани и манипулирани и вторият – само с разум и чувство човек може да постигне щастието си, като го отвоюва. Тогава престава да бъде управлявана машина в най-добрия възможен свят, запазвайки същностните черти на хомо сапиенс.

Отдавна не бях чел толкова брутална антиутопия, в която страната ни е представена като гигантски постамент – Пумпал, кацнал на Плешивата планина. Огромната литературна и философска култура на Владислав Тодоров е впрегната в създаването на този странен и смущаващ опус. В него откриваме следи от много майстори на словото – от Омир и Л.Рон Хъбард до Рей Бредбъри и Борис Христов.

Но интересно – колкото и да е мрачна представената история, колкото и да са ненормални и шокиращи персонажите и конфликтите, от страниците на „Пумпал“ не вее сурова безнадеждност. Вероятно защото финалът е по нашенски щастлив – Криптон намира любовта в лицето на Порцелановата жена, следен от Гаргара, вярната му спътница, живееща „някъде във времето“, а може би и тъй като смехът пресира страха, иронията обезсмисля магията, абсурдът става логичен и  езикът се гаври с чудото на природата – човекът.

„Пумпал“ е колкото роман на Голямото приключение – Криптон унищожава Пумпала като Капсулата на времето осъществява твърдо кацане на върха на Плешивата планина, толкова и сага за избора. Оказва се, че Криптон владее всичкото  налично знание, че е преписвал и съхранявал книги, символ на неговата цивилизация, които пак той изтрива с Лъчевата гума, превръщайки архива си в тонове избелена хартия. Криптон унищожава, но и запазва словесното богатство на света, защото „помни всичко наизуст“ и трябва да го предаде на потомците му, за да не изчезне в небитието.

Ако и да е травестиран като творба с универсално звучене, „Пумпал“ си е книга за родната ни действителност. В нея разпознаваме българските реалии на почти всяка страница.

А и аналогиите са смущаващо очевидни – Пумпала напомня прословутата чиния на връх Бузлуджа, лозунгите „Съединението прави силата“ и „Расте, но не старее“, са ни до болка познати, стремежът да градим щастието си насилствено и на чисто, без да отчитаме опита на предходниците си, да заличаваме срамни и компрометиращи тайни, също си е наш патент, за да стигнем до житейската драма на Суверенния гражданин – алтер его на средностатистическия българин – в чиято одисея между преследването на щастието, ненавистта и отмъщението към конкурента, всеки би се разпознал без сериозни усилия.

С „Пумпал“ Владислав Тодоров отваря нова страница в творческото си развитие.

Той загърбва тунелите и абсурдите на тоталитаризма, които осмя в „Дзифт“ и „Цинкограф“ и, използвайки ресурсите на бруталната приказка и суровия сказ , сътворява силен, стряскащ, но и оптимистичен роман, в който безумието на времето, в което живеем , е осмяно по суифтовски, като все пак  ни остава жива надеждата.

Перифразирайки Достоевски, Тодоров може уверено да заяви: „Любовта ще спаси света!“ и е важно, че поривът му е искрен и ние му вярваме.

Владислав Тодоров, „Пумпал“, роман, 2014, 165 стр., “Колибри“, ред. Татяна Джокова

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Роки е това - гордост, репутация и отказ да бъде поредният скитник в квартала.”

Силвестър Сталоун, американски актьор, роден на 6 юли преди 76 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот