БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Някога в десети клас учехме по руски език интересен текст – „Мазач превежда Бодлер“.

Интересно и поучително четиво беше – за един строителен работник, чиято страст към поезията го кара да прави превъзходни преводи на Бодлер.

Сетих се за този урок , докато четох романа на Христо Янев „Единственият начин“, определен гръмко от издателите му от „Лексикон“ като трилър на годината.

Първо се изненадах, че бивш футболист и треньор е седнал пред компютъра.

След това се зачетох в романа му, напук на подигравките на мои приятели, че си губя времето и си харча парите за глупости.

Нещата обаче се оказаха по-различни.

Янев опровергава мита за глупавите и безпросветни футболисти. Безспорно той не е Реймънд Чандлър, но с първата си книга демонстрира ясен стил, владение на жанра, усет към детайла, към стегнатия слог и напрегнатата интрига, личи и умението му да създава интересни и правдиви образи.

Естествено е, че е погълнал маса криминалета и е гледал добри френски полицейски филми, докато е ритал в Гренобъл.

Натрупал е знания, събрал е впечатления и без да се стреми да прави някаква сензация, е написал четивен трилър, който дори приятно изненадва, тъй като се поглъща на един дъх и ако е имало още една по-прецизна редакторска намеса да отстрани грапавините и повторенията на четири места в повествованието е можел да постигне още по – впечатляващ резултат.

„Единственият начин“ е сръчно написан роман. В него има и клишета, и придържане към канона – главните герои Робер Бесо и Изолд трябва да оцелеят след като се разправят с корупцията във Франция и да се радват на семейното си щастие в далечна Бразилия, но ми хареса умението на прохождащия автор да погледне към западния рай – Франция и Швейцария  - трезво и без розови очила.

Да открие, че и в родината на демокрацията има корупция и опиянение от властта на най-високо ниво, печелене на милиони от дрога, проституция и износ на оръжие за терористи.

Нещо повече – Христо Янев е доста критичен към френските управници и разплита чрез Робер Бесо и инспектор Анри отвратително престъпление, в което са замесени адвокатът Пиер Дюфин, швейцарският лобист Жан-Алфред Кюи, синовете му Стефан и Грегори, над които се извисяват министърът на отбраната и самият премиер на френската република…

Срещу силите на злото воюва бивш офицер от специалните части Робер Бесо и в най-добрите  традиции, които основно свързваме с неповторими екранни интерпретации на Белмондо – „Професионалистът“ и Делон – „Трима мъже за убиване“ и  „Смъртта на един негодник“, се справя с могъщото зло, принуждавайки министър-председателя на финала да се самоубие…

Романът завършва с хепи енд – малкият човек в името на закона възстановява по своему справедливостта и за награда се скрива в Латинска Америка, за да изживее на спокойствие остатъка от живота си.

А ние се мъчим да отгатнем какъв е бил подтекстът на първото прозаично усилие на Янев – дали да критикува пороците на любимата му Франция или е създал книга, в която алегорично изважда на показ всички онези недъзи и слабости, които спъват нормалното развитие на държавата ни през последните три десетилетия.

Не крия, че останах удовлетворен от „Единственият начин“.

Не съжалявам за отделеното му време и се надявам, че вземайки предвид и силните, и слабите страни, които е демонстрирал при дебюта си, Янев ще подходи още по-взискателно и отговорно към следващия си роман.

Ако, разбира се, реши да го напише.

Христо Янев, „Единственият начин“, роман, 2016, изд.“Лексикон“, 305 стр., стилов редактор Алина Караханова

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК