БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Без никакво съмнение Мариус Куркински се утвърди като цар на моноспектаклите. Той разработва упорито и последователно тази ниша вече 23 години и постигна поредица от забележителни успехи. Те не са случайни, тъй както да се изгради един успешен спектакъл само с един актьор – one man show – не е толкова просто и лесно.

У нас се сещам само за още трима актуални актьори, осъществили подобни проекти с променлив успех – Георги Мамалев с „Разбираш ли ме правилно?“ , Николай Урумов с „Ние, българите“ и Камен Донев с „Възгледите на един учител за народното творчество“

Гледах бенефиса на Урумов със смесени чувства – той се раздаде докрай, но самият материал не бе пълноценен и бе тъжно да се следи желанието на един по същество много интелигентен и способен актьор да разказва не толкова смешни  вицове на наполовина пълния салон. Камен Донев е комплексен талант, но неговите усилия просто нямат необходимото въздействие върху мен.

При Мариус магията се осъществява вече четвърт век. Той много внимателно и прецизно подбира текстовете за представленията си, работи върху тях дълго и упорито, понякога дори отлага премиери, за да доизчисти уж вече готовия спектакъл, да намери най-вярната музикална илюстрация, семплата, но функционална сценография, да заостри вниманието върху определена фраза или абзац, да наблегне върху непредвидими, но имащи мигновено въздействие фарсови елементи, да изгради предварително монтажа на текста/текстовете, умело балансирайки между смешното, тъжно-ироничното и трагичното  и да изгради хомогенно и бляскаво представление, което се оказва и празник за душата на всеки зрител, влязъл в салона.

При Куркински няма робуване на евтини номера, на пошли автори, на глупав и злободневен хумор.

Той винаги залага на утвърдени имена, на класици като Хайтов, Каралийчев, Чехов, Достоевски, Платонов, дори си мери силите с непреходни библейски текстове като „Песен на песните“ и „Евангелие по Матея“ и създава непреходни театрални образци, които са пример за високо артистично и постановъчно майсторство и за щедър и необикновен талант.

Аз например не очаквах, че мога да бъда запленен от един евангелски текст, но, чудно „Евангелие по Матея“ го изгледах с любопитство, желание и интерес.

Първоначално се стресирах от авангардния му подход при работата върху „Дамата с кученцето“, като не пропуснах да забележа, че и материалът бе сглобен изкуствено и напористо, но останах възхитен от лицедея и  харизматичния майстор на словото и  интерпретацията, на магьосника – господар на залата Мариус Куркински.

Явно той си е взел поука от това си приключение, та при следващата си среща с Чехов акцентира основно върху „Юбилей“ и  бе много по-концентриран и ефективен и постигна безпроблемно категоричен успех.

Подобен бе подходът му и при разкриване своеобразния свят на Достоевски в „Сънят на смешния човек“.

Двукратно мери сили със света на Николай Хайтов.

В интерес на истината „Сътресение“ ми се стори не съвсем избистрен като замисъл, затова очаквах с любопитство втория му опит „Черното пиле“.

Тръгнах към залата скептично настроен, очаквайки провал или най-малкото тъпчене на място от звездата. Куркински категорично ме опроверга. Той вече е достатъчно зрял, навътре в материала и отговорен като творец и режисьор, за да допусне подобен гаф. Твори вдъхновено, ярко, завладяващо, надграждайки спрямо постигнатите предишни успехи.

Изграден като триптих, при това върху не съвсем популярни Хайтови разкази – „Мерак“, „Пазачът на овесената нива“ и „Черното пиле“, спектакълът се е получил хомогенен, ясен, и въздействен.

Мариус непринудено преминава от лекия и незлоблив хумор в „Мерак“ към горчивата ирония в „Пазачът на овесената нива“, за да доизгради своята трилогия в регистъра на образцовата висока трагедия в „Черното пиле“.

От този не особено известен разказ той е създал представление – шедьовър.

Именно с него и в края на шоуто той напълно овладя залата, в която цареше напрегната и възжелана тишина, а след прекрасния тъжно-оптимистичен финал бе неизбежно публиката да стане на крака и да поздрави любимеца си, раздал се без остатък на сцената, с дълги и продължителни ръкопляскания.

На тръгване се питах колко български актьори могат да създадат подобен празник за зрителя и да бъдат подкрепяни така възторжено – Куркински бе викан три пъти на бис?

Колцина от действащите ни звезди служат така отговорно и безрезервно в храма на Мелпомена?

Преброих трите имена на пръстите на едната ми ръка, като първият естествено беше Мариус Куркински.

И вече ми е ясно, защо е толкова обичан и хвален, защо билетите за спектаклите му свършват за броени часове и коя е причината да бъде толкова тачен от феновете си…

Вярно е, аз малко тъжа за прекъснатата временно негова кинокариера, спряла преди три години след излъчването на сериала „Недадените“ на Вито Бонев, но ми се струва, че търпението ми  бе  удовлетворено – защото се появи „Някой посети душата ми“(2015),  по „Братя Карамазови“ на Достоевски, дело на Стефан Ненков, в която екранизация Мариус  беше в стихията си като ненадминат драматичен талант.

 Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Да живееш без някои от нещата, които искаш, е неразривна част от щастието.“

Бъртранд Ръсел, уелски философ, роден на 18 май преди 150 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Нагоре по обратния път 

 

Литературните умения на един професор по право

Гледайте “Второто освобождение”

 

Ние винаги на 1 февруари отбелязваме гибелта на жертвите на Народния съд и избиването на интелектуалния елит. Но всъщност чрез този филм ще разберете много по-страшното за бъдещето ни пречупване на българската нация - което виждаме и днес с реакциите на войната, с хилещите се емотикончета на снимките от Буча, в речника на водещите ни политици.

Автопортретът на Иван Добчев

 

Единайсет ескиза – така са наречени частите, на които е разделена книгата и всяка разказва етап от живота на режисьора