БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Навлязъл в респектираща възраст, Уди Алън продължава да снима активно и да провокира нашето въображение. Чел съм признанието му, че обича да пуска нова продукция всяка година, като „добре препечени курабийки“ и не се изненадвам, че и през 2016 г. е все така активен.
Дори повече от необходимото.
Няма да се спирам на тв му работа „Криза в шест сцени“, тъй като това е всъщност филм от 150 минути, разделен на шест епизода, в който с много топлота и ирония се връща към младостта си – краят на 60-те години на миналия век, когато болшинството американци – млади, образовани, активни и наивни, са ляво ориентирани и мечтаят да подпомагат революцията в Куба и атрактивните експерименти на Мао в Китай.
Гледайки с интерес и любопитство „Кафе Съсайъти“ и първата мисъл, нахлула в главата ми бе - защо не се намери адекватен превод на заглавието – примерно „Клуб „Елит“ – след като има такъв в родния ми град, защо да липсва в Ню Йорк? Аз не съм от отбора критици, които мачкат Уди, обвинявайки го, че се е изчерпал и снима едни и същи истории.
Напротив – винаги съм се възхищавал на неговата продуктивност и неизчерпаема креативност, която не го напуска вече шест десетилетия!
Той има няколко тематични линии, които следва и „Кафе Съсайъти“ се вмества в една от тях – сблъсъкът на тийнейджъра със света на мечтите, олицетворяван от популярните медии – театър, радио, кино.
В този аспект „Кафе Съсайъти“ е продължител на търсенията му в „Бродуейският Дани Роуз“, „Радиодни“, „Пурпурната роза от Кайро“ и като обобщение – на „Знаменитости“.
С годините забелязвам, че и Алън иска да бъде гледан от повече зрители, включително в родината му.
Стъпка в тази насока бе „Син жасмин“, като усилията продължават и в „Кафе Съсайъти“.
Уди Алън държи да бъде забавен и гледаем, да се хареса.
Тръгва с очакваната любовна история, вкарвайки неизбежния многозначителен задкадров коментар, но поетапно пуска в ход своите изненади, правещи творбата му интересна и занимателна за широката публика.
Първо – любовният триъгълник е между роднини – Боби – Джеси Айзенбърг и чичо му Фил Стърн – Стив Карел ухажват едно и също момиче Вони – Кристен Стюарт, но вместо мелодраматична развръзка, пълна със скандали и насилие, историята поема по коловоза на естествения си развой – Фил се обвързва с Вони, а Боби се оженва за Вероника – Блейк Лайвли.
На второ място Уди Алън пуска в обръщение проверени примамки – темата за инициацията и срещата на Боби със света на мечтите – Холивуд, парите и мафиотските способи за печеленето им, усилието на младежа да си намери място под слънцето и подходяща съпруга и чрез своя бар да осъществи собствената си американска мечта.
Действието е ситуирано в края на 30-те години на миналия век, когато Холивуд преживява своята златна епоха, но не е конкретизирано точно.
От диалога останах с впечатлението за годините 1938 – 1940, но, чудно, никъде не се споменава за нацистка опасност и дори на финала – с настъпването на новата година, не се разбира коя е точно тя.
Уди Алън винаги е държал на прецизното изображение в своите филми, но тук надминава себе си.
Затова е поканил аса Виторио Стораро, вероятно най-добрият жив оператор в света, работил с Копола, Бертолучи, Уорън Бийти, Марвин Чомски, като е искал от него да заснеме спектакъл с наситени и плътни цветове, с каквито са покорявали публиката някога класики като „Отнесени от вихъра“, „Северозападна планинска полиция“, „За кого бие камбаната?“, „Уилсън“, „Историята на доктор Весел“, „Тя носеше жълта панделка“…
Стораро набляга на кремаво – кафявата гама, прецизира очакваните фокуси със светлосенките, търси запомнящите се портретни композиции и прилага трик, който предизвиква възхищението ни – към края на филма и двете култови средища на американския шоубизнес получават аналогичен образ – изкуственият Холивуд оживява и се разкрива като привлекателно средище, пълно с енергия и надежди, докато Ню Йорк добива чара на приказно красив мегаполис – последната среща на Боби и Вони в Сентрал парк…
Сюжетът на „Кафе Съсайъти“, дело на Алън е забавен и увлекателен, режисурата му е брилянтна и без пропуски, визията на Стораро е зашеметяваща.
Кастингът е също на ниво .
Както винаги женските образи са плътни, жизнено правдиви и убедително поднесени, претворени с финес от Шерил Лий – Карън Стърн, Кристен Стюарт – Вони и Блейк Лайвли – Вероника.
Стив Каръл прави запомняща се роля с неблагодарния персонаж на чичо Фил Стърн, а обаятелният Джеси Айзенбърг, който запомних като шефа на „Фейсбук“ Марк Зукърбърг в „Социална мрежа“ в „Кафе Съсайъти“ създава силен и функционален образ, уверено поемайки по пътя на славата.
Без да е натоварен със свръхочаквания „Кафе Съсайъти“ си остава точно това, което е искал от него Уди Алън – приятен, забавен, свеж и очарователен филм, свидетелство за зрелостта и творческата активност на неговия създател, който вече, предполагам, е забравил майските вълнения от фестивала в Кан, където бе първата среща с публиката, съсредоточавайки се върху своя следващ опус, в който зад камерата отново ще застане Виторио Стораро.
„Кафе Съсайъти“, 2016, сц. и реж.Уди Алън, производство FilmNation Entertainment
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
