БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Българското кино продължава да ме изненадва.Мислех, че съм обръгнал след толкова години, но е факт, че на фона на вайканиците за безпаричие и липса на идеи, то ни поднася неочаквани и приятни изненади.
И така доказва, че е жизнено и гледаемо – напук на скептиците, вещаещи неминуемата му смърт.
До този извод стигнах след като успях да видя две творби от актуалната му продукция.
„Маймуна“ се оказва най- значимата и качествена работа на Димитър Коцев -Шошо, изявяващ се и като продуцент и съсценарист, заедно с Иван Марков.
Филмът се гледа с удоволствие и носи добро настроение.Той връща на публиката чистата емоция от 60-те – 70-те години на миналия век, когато Димитър Петров и Иванка Гръбчева поставиха жалоните на доброто семейно кино, с което натрупахме авторитет по света.
И тук е налице критично-ироничния поглед към нашата действителност, пречупен през призмата на чистата тийнейджърска душевност. Две сестри – Ива и Мая, разкриват непосредствено своя интимен свят и гледна точка за живота.
По-забавната и искрена е Мая на Александра Костова – защото е по-младата, но и по-отговорната и обичливата. Готова е на всичко да спаси от комата своя баща Андрей – Юлиян Вергов, минава през всякакви препятствия, докато узнае срамната и горчива тайна на учителя си Пенев – Леонид Йовчев и дори открадва преждевременно от приюта домашната маймуна, криейки я на тавана и осигурявайки й неограничени количества банани!
Филмът на Шошо разказва за сериозните и важни неща ведро, оптимистично и с добродушна усмивка на непокварено дете.
Той в никакъв случай не лакира настоящето ни – просто подхожда към него с друга оптика – на любопитен и добронамерен малчуган, сблъскващ се фронтално с лицемерния и фалшив свят на възрастните.
В този аспект е показателна драмата на господин Пенев.
Вдъхновителят на изгонването от училище на двете сестри се оказва жертвата, уязвимият травестит,преобличащ се вкъщи в женски дрехи и преживяващ непрекъснато своята жестока лична драма.
Логично е да изживее личен катарзис и да вземе най-важното решение в живота си – да напусне вместо сестрите училището, изпреварвайки суровата санкция на педантичния си директор - Валентин Ганев.
„Маймуна“ се следи леко и без напрягане.
В него личи хармонията в монтажно- пластичното мислене между постановчика и оператора Александър Станишев, а музиката на Виктор Стоянов е едновременно семпла и ободряваща.
До утвърдените звезди Юлиян Вергов - Андрей, Радена Вълканова – първата съпруга на Андрей и Ани Пападополу – майката на Мая, се открояват с магнетичното си излъчване Александра Костова – Мая и Радина Боршош – Ива, а редом до тях прави заявка за плодотворна филмова кариера популярният театрален актьор Леонид Йовчев („Хамлет“), справил се безупречно с неблагодарната роля на преподавателя Пенев.
За „Каръци“ на сценарист-режисьора Ивайло Христов четох и чух всевъзможни оценки и коментари – от ласкави суперлативи – „успех, сериозно постижение“ до рязко негативни – „позор за България“ и пренебрежителни – „прехвалена работа“.
Истината е, че „Каръци“ е сред нашите стойностни и смислени заглавия, които заслужават да се гледат.
Филмът влиза в много интересен паралел с „Маймуна“, тъй като разкрива другата гледна точка към съвременността ни.Ориентирана към не много голям и скучен провинциален град (Кюстендил) и разкрита в приглушена черно бяла гама от майстора на камерата Емил Христов.
Първоначално се подразних от този режисьорски подход – „Хайде сега, ще преоткриваме Уди Алън!“, но впоследствие осъзнах смисъла му.
Сивата, тъжна и нелицеприятна провинция, в която „друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи“ не предполага използването на ярки краски и наситени цветни петна, а именно черно бяло изображение, каквото е и битието в прованса, а и защото героите във филма действат чрез контрастен подход на принципа – „Това смятам за правилно!“
Като Елена – Елена Телбис – красивата, напориста и одухотворена девойка,мечтаеща за кариера на Бионсе.
Тя не понася любовника на майка си, самата нея я смята за сдухана, поради което е логично да напусне дома си , за да акостира в леглото на Коко – Ованес Торосян, симпатичен загубеняк, живеещ сам и без житейски опит
По нататък е ясно – ще пушат трева, Коко ще се влюби, ще търси отчаяно 40 лева за два билета за концерта на легендарната алтернативна група „Кислород“, ще получи пропуски от приятелите си Пацо и Гого и когато чувства как обсебващата го любовна тръпка го понася на крилете си, преживява силен трус.
Неговата любима, красавицата на класа, попада в обятията на фронтмена на състава – Деян Донков, набързо е прелъстена, получава на сцената своите пет минути слава, след което идва - и за нея – логичното горчиво разочарование , виждайки мястото си в обятията на певеца заето от поредната му бройка – Снежана Макавеева…
Разбрала, че е прецакана, Елена се връща на моста при своите приятели Коко, Гого – Георги Гоцин и Пацо – Пламен Димов.
Тя се нуждае както от тяхната подкрепа, така и от време, за да осмисли преживените свои разочарования.
Погледът на постановчика и оператора към провинциалния град не е така одухотворен и искрящо ведър, с какъвто ни изненадва София в „Маймуна“.
Пред камерата на Емил Христов дефилират млади комплексари, които, навлизайки в живота, осъзнават, че той е пълен с тайни, изпитания и пропилени надежди.
Коко се оказва слаб крадец – дори спагетите от магазинчето не може да открадне като изпечен тарикат, та, заловен, се налага да се обяснява на кварталния полицай.
Пацо и Гого напразно ще се мъчат, докато пренасят озвучителната уредба на прочутата група „Кислород“, тъй като Коко не стъпва на концерта със своята възлюбена.
Елена ще се опиянява на сцената тананикайки, а след това ще разбере колко бързо настъпва предателството от уж най-близкия ти човек, когато се чувстваш унизен и непотребен като мръсна носна кърпичка.
„Каръци“ е изпълнен с особена, минорна атмосфера, с абсурдни ситуации, предизвикващи бурен смях и поредица от сблъсъци, след които всеки от младите герои осъзнава, че е губещ.
Защото живее в малък град без перспективи и тъй като е роден в България.
Признавам си, че този извод на Ивайло Христов ме сепна и натъжи, но вътрешно в себе си знаех, че констатацията му е вярна.
Да си неудачник и аутсайдер у нас е и съдба, и диагноза.
Необходими са воля, енергия и късмет , за да промениш живота си към по-добро, като е ясно, че не винаги усилията водят до желания резултат.
И все пак „Каръци“ не е смазващо депресиращ спектакъл.
Филмът не търси хепи енда, а житейската правда. Затова в него покрай сдържано драматичната музика на Кирил Дончев звучат атрактивно поднесени алтернативни парчета на групи на „Насекомикс“, а в актьорския ансамбъл агресивният тарикат и мениджър на групата Ненчо Илчев се уравновесява от експанзивно-ироничното излъчване на директора на гимназията Стоян Алексиев, срещу които изпъкват ярките модификации на Деян Донков, Елена Телбис и чаровният смотаняк Коко на Ованес Торосян.
Сюжетът в „Каръци“ е поднесен плавно, увлекателно , с мотивирано разработени фрагменти.Той не доскучава и не дразни с показна дидактичност.
Просто поднася различна гледна точка за днешния ни ден, експонирана с топлота и финес, характерна за опитен режисьор като Ивайло Христов, за когото „Каръци“ е и завръщане , и обобщения на търсенията му, започнали с дебюта му „Емигранти“(2002).
В заключение посочвам, че останах доволен от постигнатото от Димитър Коцев и Ивайло Христов.
След като гледах „Маймуна“ и „Каръци“, съм наясно, че ще трябва внимателно да следя тяхното бъдещо развитие, тъй като съм убеден, че чрез тях българското кино ще запази своята виталност и креативност.
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК