БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Прочетох романа „Варко. Роман(с)“ на един дъх и за мен е ясно, че и след десетгодишно мълчание 70-годишният вече Емил Андреев продължава да е майстор – прозаик, един от най-добрите, проникновените и уважаваните у нас.

Познавам основно творчеството му – още от времето на „Осъмски разкази“, сборник, излязъл преди 30 години – Господи, как върви времето само! Дори си прочетох отново и за удоволствие „Влашки огньове“, припомних си и миракъла „Да убиеш премиер“ от 2002 година, чел съм и съм писал за повечето от романите му – „Стъклената река“, 2004, „Проклятието на жабата“, 2006, „Лудият Лука“, 2010, „Боби Блаженият и Другият американец“, 2015, „Нашата книга“, 2016, осмислях критично сценариите на сериалите, за които е работил – „Под прикритие“, 2011, и „Четвърта власт“, 2012…

Знам, че Станимир Трифонов направи хубави екранизации по две от книгите му – „Стъклената река“, 2010, и „Блаженият“, 2021…

Бях приятно изненадан, че е нарушил мълчанието си и е издал – в „Хермес“ – нов роман.

Бе въпрос на организация да си го поръчам и прочета на един дъх.

„Варко“ си носи качествения щемпъл на Андреев.

Отново дунавско-ломска сага, преплетена с лични детско-юношески спомени, но и търпеливо и качествено боравене с мемоарно-документални свидетелства, епистолярно наследство, умело лансиране на познати и неизвестни исторически факти, преосмисляне на една барутна и кървава епоха – 1923–1989 г., към която вече ще се връщаме с носталгия и неприкрито любопитство.

И в центъра на повествованието – един аутсайдер, циганин от Лом, Варлаам Гитин – Варко, нашият Паганини, но и нашият роден Малък голям човек, родният мистър Питкин, който, ако перифразираме Вазов, единствен се осмели да протестира и да воюва с „Лугера“ си с нацисти и комунисти…

Проследявайки необикновената му съдба, си признавам, че се чувствах едновременно унизен и възвисен.

Както заради познатото отношение към мургавите ни събратя, така и поради необикновено силния и устойчив характер на Варко, който с еднаква лекота свири на цигулката „Каппа“ своя „Танц на хляба“, участва като партизанин в антифашистката съпротива в Сърбия и ликвидира изрода Хайнц Хьолер, втория човек на Гестапо в България, и негодника Цочо Любчев, агента на Гешев и комунистически злодей в нова социалистическа България…

Цената, която плаща, е също прекалено висока – губи любимата си Сандра и съпругата си Зорка Ружина, остава с отсечени пръсти на лявата си ръка, загубва прочутата си цигулка, прощава се с кариерата си на знаменитост, очакващ издаване на първата си авторска плоча…

И почива в съня си като несретник, помагащ на хората с цепенето на дърва и събирането на шума, точно на 9 ноември 1989 г., когато пада Берлинската стена, и ден преди прословутия Боянски пленум, на който БКП срамежливо се раздели със своя лидер Тодор Живков.

„Варко“ предразполага за епичен размах, тежнеещ към дебела сага.

Емил Андреев ни предлага кондензиран текст от 127 страници, напомнящ дълга новела.

И смятам, че е постъпил правилно.

Във времена на динамика и непрекъснати обществени промени, на господство на социалните мрежи, подкасти и постовете от две изречения, е важно не колко страници като обем си написал, а какво си създал и лансирал във възможно най-лапидарна форма, щадейки времето и вниманието на своите последователи.

„Варко“ е доказателство за писателска зрялост и неподправено майсторство.

И това ще го осъзнае всеки, който следи реакциите на Валери – алтер егото на автора, четящ писмата на любимата на сърцето му Хана, които всъщност експонират в тяхната пълнота и зловещо-кървава нагледност събитията, връхлетели многострадалната ни родина за 75 години и белязали нейния възход и падение, устрем и илюзии – все в името на истината и справедливостта, които толкова дълго преследваме и така трудно съществуват на нашите географски ширини.

„Варко. Роман(с)“, 2026, „Хермес“, ред. Стойо Вартоломеев