МИТКО НОВКОВ, "Портал Култура"

Рихард Вагнер, големият реформатор на операта, който сам пише либретата си – „нещо небивало дотогава“, както отбелязва проф. Никола Георгиев, не нарича изкуството, дето се е заел да го реформира, опера, другояче го зове: Wort – Ton – Drama, ще рече реч (дума) – тон (звук) – драма (театър). Вагнер не само пише сам своите либрета, а и сам дирижира Wort – Ton – Dram-ите си. Не зная дали поради тази причина първият фестивал в Байройт през 1876 г. се оказва финансов крах (самият композитор – дълбоко разочарован, го определил като „гротеска“), или пък е заради все още несвикналото ухо на публиката към новаторското звучене, зная обаче, че донякъде във Вагнеровото разбиране за операта като Wort – Ton – Drama можем да открием два (от трите) стила, характеризиращи начина, по който бива дирижиран един симфоничен/оперен оркестър: Wort (дума, реч) и Drama (театър, танц). Третият стил Вагнер го е пропуснал (или по-скоро не го е забелязал) вероятно защото точно това изкуство не му е сред приоритетите. Не му се връзва с важните, броил го е като най-тривиална жива картина. А живата картина в системата на Gesamtkunstwerk-а стои някак сиромашки встрани – повече с лакейски, отколкото с владетелски функции. Но пък именно това изкуство според мен е способно да ни достави третата от метафорите, които остойностяват стиловото изпълнение на диригента като неразривна сплав от талант и майсторство от висока проба.

Иде реч за скулптурата, ваятелството. Има диригенти, които точно по този начин изграждат пред публиката музикалното произведение – като скулптори, ваятели. Музиката постепенно се явява пред нас в пространството на залата почти както Микеланджело е „изявил“ от мрамора фигурата на Давид (която просто си стояла вътре в камъка и чакала). Другите два диригентски стила можем да определим като „писателски“ – когато диригентът като същи вълшебен разказвач на приказки постепенно и някак неусетно ни разкрива/изрича пред нас същността било на симфонията, било на ораторията, било на песента – текстът (партитурата) винаги върви леко с такъв водач; и „драматичният“ (актьорският, танцувалният), когато музиката бива изиграна, изригната, изхореографирана: диригентът не стои неподвижен на пулта, а сякаш танцува, все едно въплъщава знаменитото наблюдение на Ницше: „Тези, които танцуват, са смятани за луди от онези, които не чуват музиката“… 

Вероятно ще се намерят хора, които ще се усъмнят в така диференцираните от мен три диригентски стила. Съответно биха ми възразили: „Диригентът си е диригент, работата му „е да води изпълнителите чрез жестове, мимика, поглед, движения на ръцете и тялото“ (Уикипедия); толкоз – нищо повече, но и нищо по-малко“. И тук, по повод на това евентуално възражение, се сещам за забавния разказ на един вече позабравен български писател, Михалаки Георгиев, „Меракът на чичо Денчо“. Баща ми, който беше завършил литература и музика в полувисшия институт за педагогически кадри в Силистра и който също беше изкушен от дирижирането (във всяко училище, където отидеше, първата му работа беше да създаде хор), много обичаше да го цитира. Директно, едно към едно: „Оня ден, като минувам през Градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата на войниците засвирила, па свири-свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближим се, па гледам как свирят. Има едни, коджамити зор виждат, еле ония с големите бурии… Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по им е лесна работата, ама пък тупанете са големи, та и това не е малка беля, да мъкнеш толков тупан. Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам, един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: „Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее – без мъка печалба!…“ Та ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!… Я, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкоз мерак имам на тая работа…“. Само че не е работата във въртенето на клечката, важно е и как се върти тая пуста клечка и тъкмо в това как се разкрива стилът на дирижиране…

Писателят-диригент има умерен стил, последователен; води ни от първо към второ към трето… Все едно ни разказва: ей сега ще чуете духовата секция, следва след нея арфата, ред е вече на щрайха, но само цигулките, челата и контрабасите ще карат на пицикато… И така едно след друго музикалното произведение се разгръща пред нас като приказка със своите вълшебни герои или пък като роман, в който страстите се редуват със спокойствие, бурните чувства – с умиротворени преживявания. Страница след страница преминават и постепенно зрителите разбират за какво иде реч в творбата, какво се стреми да внуши композиторът и какви умозаключения иска да сторим. Бих казал, че този тип дирижиране е сравнително невъзмутим – няма нещо, което да го обезпокои, да го извади от релси. Разлива се пред нас като… Соларис.

За актьора-диригент бихме могли да посочим, че като присъствие на сцената той е съвсем различен, противоположен чак. При него няма никакво спокойствие, обратно – всичко е буря и натиск, музикален щорм. Музиката сякаш се излъчва като електричество от нотните листи, преминава през тялото на диригента, който танцува почти в транс на пулта, и отива към оркестъра, който също се заразява с това електричество и засвирва пламенно, неистово, френетично. Оттам музикалното електричество се предава и на публиката и тя излиза от залата въодушевена, вдъхновена, заредена – с една дума, наелектризирана; устремът на оркестъра (или на певците) се е предал и на нея и тя не може да скрие възторга си, нито да го потуши – дълго трае. И изрича като Ницше: „Бих повярвал само в диригент, който знае как да танцува“…

Музиката се разказва, музиката се танцува… Заедно, не поотделно – в рамките на изпълнението на едно произведение можем да видим и двата стила, а едновременно с тях и третия – извайването. Да, освен че се разказва и танцува, музиката се и вае. Как става видяхме на 4 юни в зала „България“. Демонстрира ни го диригентът на Берлинската филхармония Кирил Петренко с изпълненията на „Вариации „Енигма“ на Едуард Елгар и на симфоничната поема „Тъй рече Заратустра“ на Рихард Щраус. И така ни го демонстрира, че ни хвърли в екстаз. Присъствалите на концерта едва намират думи, за да изразят възторга си: „Изумително преживяване!“; „Велик отвсякъде! Концертът на годината!“; „Изключителен концерт“; „Вълшебен концерт! Изумително преживяване!“; „Беше невероятно преживяване! Неповторимо!“; „Май от Челибидаке насам такова диригентско чудо не е бивало“; „Незабравима вечер, страхотно изпълнение, велик диригент!“; „Прекрасен, вълшебен концерт!“; „Огромна благодарност, че доведе този невероятен музикант! Усещах как вае образи подобно на скулптор! Бяхме в един по-красив свят!“; „Великолепно изпълнение, изключителен диригент, незабравим концерт!“; „Поздравления за всички! Музика! Възхитително! Световно ниво! Браво, браво, браво!“; „Потрес…“; „Félicitations“… Честно казано, с хора от възхитени гласове мога да продължа до безкрай, но нека все пак опитам да опиша майсторството, извикало ги на бял свят толкова много и толкова щастливи. Толкова неземно щастливи…

Всъщност един от гласовете го казва: „Усещах как вае образи подобно на скулптор“. И наистина (особено във „Вариациите“) Кирил Петренко сякаш не дирижираше, а извайваше. В антракта Зелма Алмалех го оприличи на Микеланджело (неслучайно по-горе се сетих за Давид), но аз бих го сравнил с друг велик скулптор, по-съвременен, от ХХ век – Хенри Мур (когото, между другото, наричат и така – Микеланджело на ХХ век). Също като при английския майстор маестро Петренко моделира музикалните фигури – овални, но и с пусти прорези, които постепенно се издигаха пред нас като едни чудесни монументи, грабващи вниманието и спиращи дъха. Скулптирането на музиката става постепенно, изгражда се сякаш от нищото, за да се възправи пред нас с целия си вселенски блясък и „велика красота“. Извайване на форма, филигриране на орнаменти, сътворяване на образ – истинска плетеница от умения, които Кирил Петренко владее до съвършенство. Неслучайно музиковедите – коментирайки, използваха отдавна клишираната, но в случая абсолютно вярна щампа: „Този човек дирижира и с гърба си“. Аз единствено бих допълнил – не само с гърба си, а и със сърцето си. С огромното си сърце на колосален музикант, който със своя заразителен плам не оставя никого равнодушен. Разжарявайки го в искрена и безпределна любов към музиката…