НИКОЛАЙ ПЕТКОВ, "Портал Култура"
„Фотий Философът. Мисловното дело на един патриарх от IX в.“, Смилен Марков, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2026 г.
Сякаш името на патриарх Фотий е известно на всички българи. Най-малкото защото в училище всички сме чували, че той е учителят на св. Константин-Кирил Философ и защото добре знаем, че делото на двамата равноапостолни братя минава под неговата егида. Знаем, че IX век е „наш“, български век. Свързваме го – макар и неумело – с идеята за ренесанс, като дори можем да посочим мястото на Македонския ренесанс в системата на множеството европейски ренесанси. И толкова… Въпреки че Фотий е цяла епоха. С неговото дело завършва патристиката. Както и времето на общоевропейските светци. Поставят се цивилизационни граници, които и днес са почти непроходими. Ала въпреки това (а може би именно заради това) творчеството му е практически непознато. Ако не броим интереса на Варненския митрополит Симеон към кореспонденцията му със св. княз Борис, няма нито едно съчинение на Фотий, което да е в цялост преведено.
Ето защо трудът на Смилен Марков е особено ценен. Конструиран в четири обемни глави, той (заедно с въведението, което представлява отделна глава) осветлява всички възможни проблеми, свързани с фотиезнанието: жизнеописание, опонентите на Фотий, съмишлениците на Фотий, Македонския ренесанс като културно-историческа епоха, Фотиевата „библиотека“; и – съответно – методическите подстъпи към Фотиевата теория на знанието и към типологията на онтологическите модели. Ще си позволя да започна да ги изброявам: епистемологическия обхват на философията, „диалозите“ с Ориген, диалектиката като теоретична дисциплина и философски инструмент; рефлексии върху Божията скритост и нейните трансфигурации, катафатическия и апофатическия метод, символното богословие, Аристотел и неговия категориален апарат…
Давам си сметка, че така презентирана, книгата ще изглежда суховата и скучновата за „непрофесионалния“ философ. Защото днес знанието за Никита Византийски и за неговите „24 глави за изхождането на Светия Дух“ изглежда някак несвоевременно. Как Никита следва Фотиевите „Амфилохии“? Сякаш това е въпрос, който отдавна не вълнува никого. Ала именно това прави книгата бутикова и прелюбопитна. Явно Смилен Марков добре знае това и дискретно ни обяснява, че не е излишно умният човек да е наясно с разликата между синонимните Божии имена и апофатическите Божии имена. Не е излишно да знае, че има шест типа Божии имена, които не бива да се смесват.
Безспорно висшият пилотаж в спекулативната теология е сериозно предизвикателство. Бих могъл да го сравня с олимпийски стандарти, които се опитваме да наложим на хора, които доскоро са били в инвалидни колички. Ако не могат да стъпват, за тях е излишно да знаят, че добрите атлети бягат сто метра за по-малко от десет секунди. Но от друга страна, трябва да признаем, че има безброй много „свободно спортуващи“, които искат да бягат с халба бира в едната ръка и със запалена пура в другата. За тях „Фотий Философът“ вежливо, но и категорично обяснява как не бива да се бяга. Не е маловажно това уточнение, защото – преди да препоръчам книгата – струва ми се, че е редно да кажа кой не бива да чете за Фотиевата ревизия на Дионисиевия тринитарен модел (стр. 135 и сл.). Всеки, който вярва, че православието трябва да говори само и единствено на съвременен език и че то е стълб на българщината и пазител на моралните ценности; всеки, който е уверен, че Църквата е повече родно-махленска, отколкото вселенска, трябва да се прости с интереса си към книгата на Смилен Марков. Тя не е за него. Не е за него и нито едно от Фотиевите съчинения; особено „Мистагогията“ и „Амфилохиите“.
Ала ако някой иска да се докосне до онази почти неосезаема, по-тънка от косъм, но и по-здрава от диамант нишка, която свързва кападокийците, св. Дионисий Ареопагит, св. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин, св. патриарх Фотий и св. Григорий Палама в обтегната тетива на един божествен лък, тогава би било добре да се помни, че всеки умен и внимателен прочит е стрела за този лък. Бих сравнил подобна стрела с елеатската, която хем лети, хем не лети. И продължавайки аналогията, да кажа, че тези прочити стрели са оръжието ни срещу неинтелигентността. И какво от това, че през XXI век вече никой не воюва със стрели и лъкове. Нито с камъни и прашки. Но щом някога Давид така е победил Голиат, защо да не пробваме и ние.
