БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Излезе и вторият том от дневника на Борис Делчев.

Той обхваща четири години от живота на социалистическа България – 1962–1965 г.

Това е периодът, свързан с лупингите на родното размразяване, което не е необходимо да съвпада със съветската „оттепель“.

При нас процесът започва с утвърждаването на властта на Тодор Живков след свалянето на Антон Югов на 27 ноември 1962 г.

Крайната граница на живковата либерализация е дискусионна, но по скромното ми мнение тя е след приключването на Фестивала на младежта и студентите в София на 6 август и потушаването на Пражката пролет на 21 август 1968 г.

Вътре в периода също има временно затягане на гайките след прословутата реч на Първия на 15 април 1963 г., в която назидателно казва: „Не вярвайте на критици като другаря Делчев!“

Самият Борис Делчев е зле ударен, а свидетелят на случилото се Радой Ралин ще отбележи мълчанието в залата – сега там заседава парламентът ни – защото „всеки за хляба си се е свил“…

Съставителката Марияна Фъркова с известната си прецизност и добросъвестност е събрала 484 страници текст, тълкуван и осмислен с бележки.

Ценни са свидетелствата на Делчев за появилите се значими произведения през 1964 и 1965 г. – може би най-отприщените от цензурни ограничения, когато в писателските среди по традиция текат разговори, сплетни, вдъхновения и провали…

Той например е прав да критикува Георги Караславов, че гради преднамерено биографията си на базата на ролята си на наставник на Вапцаров, но също така не съм съгласен с крайната оценка на Делчев за постановката на Моис Бениеш на „Прокурорът“, тъй като критиката на извращенията в правосъдието по времето на сталинизма е по-важна от факта, че Георги Джагаров покрай една истина е използвал за прикритие сто лъжи…

Вторият том на дневника на Борис Делчев е продължение на един наистина незаменим източник за културната история на социалистическа България, отражение на една отминала епоха, в която събития и герои възкръсват, за да ни напомнят, че нищо старо не е забравено…