БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Захари Карабашлиев запазва високото си ниво на прозаик и автор на значими, увлекателни и актуално звучащи епически произведения. „Последният ловец на делфини“ е ярко доказателство за неговия неоспорим талант. Романът се чете на един дъх, държи читателя в напрежение и ненатрапчиво поднася важна и малко позната информация за съдбата, присъствието в историческите извори и митологията, както и за улова на делфини от древността до наши дни, с основен фокус върху Черно море. Същевременно свързва тази морско-екзотично-митична тема с драматичната съдба на България от 40-те години на миналия век до началото на настоящия.
В основата на романа лежат реални събития, значителна част от които са лично преживени от автора. Присъства и родовата памет, в частност съдбата на прадядото и дядото на писателя – Иван и Сотир Сотирови.
Както и в други свои книги, Карабашлиев преплита лично преживени перипетии – не може да се забравят стълкновенията около снимането на „Имало едно време един уестърн“ от 2015 г. и унижението, на което е подложен от режисьора Борис Десподов – с достоверно и умело пресъздадени исторически събития: краят на буржоазната епоха у нас през септември 1944 г., съвпаднал с краха на мечтата за обединена и велика България, чиято еманация е изтеглянето на войсковата част на офицера Иван Бранев от лелеяния остров Тасос; съветската инвазия след 5 септември 1944 г.; установяването на диктатурата; кръвопролитното участие на армията ни в заключителната фаза на Втората световна война от 22 декември 1944 г.; чистките в армията и просветата; Народният съд; зверствата в милиционерските килии и концлагерите Куциян и Персин; прекършените човешки съдби…
Страниците, посветени на дългогодишното комунистическо управление, са изпълнени със спотаен драматизъм и критичен патос. Чувства се опитната ръка на изследователя, народопсихолога и умелия разказвач, който вещо използва и документалните свидетелства на Йордан Вълчев, Стефан Бочев и Атанас Москов, както и на взводния командир от Стара Загора Николай Калайджиев. Карабашлиев извайва интересни и запомнящи се образи – на Иван Бранев, съпругата му Магда, отвратителния партиен негодник и началник Ничев и неговия контрапункт – коректния Чолаков, на стария морски вълк Марчо Николаидис…
Признавам, че тази година ми се наложи повторно да чета за лагерните ужаси у нас – след романа „Реките на времето“ на Евгения Благоева – и откривам, че и двамата автори държат на достоверността и емоционалното въздействие, акцентирайки върху страданията, неволите и ужасите, които преживяват жертвите на режима в България.
Паралелно и като контрапункт тече и втората сюжетна линия – издирвателските усилия на главния герой, син на Александър и внук на Иван Бранев, алтер егото на Карабашлиев, както и неговата връзка с привлекателната изследователка Дарина. Бъдещото им дете се явява емпатичен завършек на като цяло трагичната история на семейство Браневи, с която се запознаваме.
„Последният ловец на делфини“ е сред представителните прозаични достижения на 2025 година. Това е книга, която вълнува, предизвиква размисли и свидетелства за качествата на своя създател – един от най-популярните съвременни български писатели, Захари Карабашлиев.
Захари Карабашлиев, „Последният ловец на делфини“, 2025, 319 стр., изд. „Сиела“, отг. ред. Мирослав Александров
