БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Първият вариант на дневника на Борис Делчев от около 500 страници четох през септември 1995 г. Нанасях се в нова квартира и поглъщах тома на „Народна култура“, благославяйки изпълнителния директор на издателството Александър Донев за инициативата.
Написах пространно ревю в „Литературен глас“, в което обърнах внимание на заслугите на съставителката и авторката на допълнителните бележки Марияна Фъркова.
Сега държа в ръцете си пълното издание на дневника, чийто първи том, обхващащ периода 1939 – 1961, излезе в края на 2024 г.
Логично е днес той да не предизвика този шум, който го имаше при появата му преди 3 десетилетия, когато и засегнатите не бяха малко, а и доста от обрисуваните персонажи – „класици“ на литературата ни и на тогавашния ни обществено – политически живот – бяха още живи.
При внимателно четене на тома установих познатата ми атмосфера – активният вярващ и деен комунист е радостен от установяването на новата власт, иска да бъде активен съдник в литературата, да е честен и обективен и най-важното духовно свободен, да не изменя на принципите и възгледите си, но….
Оказва се, че срещу Системата и Метода и той, Борис Делчев, борецът срещу фашизма, концлагеристът , почитателят на френската култура, сътрудникът в отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК и редактор в официоза „Литературен фронт“, не може да се бори.
Той е съгласен да бъде критикуван принципно, когато сам критикува, но неговите колеги от ранга на Пантелей Зарев въобще не подкрепят ентусиазма му.
Затова е ударен два пъти – през 1947 г. за статията си в „Литфронт“ „Една година поезия“, след което е изваден от редакцията на 30 септември 1946 г. и пратен през 1949 – 1952 г .“ на топло“ като културен аташе в Париж, след това обаче се оказва началник на кабинета на тогавашния ни президент Георги Дамянов - от 14 февруари 1953 до 14 януари 1956 г. и независимо че като напуска на 14 януари 1956 г. се чувства все едно се ражда за втори път, именно записките му в дневника от този период са най-сервилни и дразнещо официозни като комунистическото нищожество Дамянов е представено като символ на мъдростта, опита и далновидността в управлението.
Идва и прословутата реч на Тодор Живков от 15 април 1963 г. “Не слушайте критици като Борис Делчев!“, след която именитият ни критик се затваря в себе си , става мнителен и предпазлив и разбира , че за него място в оперативната критика няма.
Насочва се към работа на фрагменти, миниатюри и мемоарни очерци , поминува като редактор в изд.“Български писател“ и съсредоточава вниманието си по воденето на своя дневник, който поддържа ревностно от 23 януари 1939 до 27 март 1987 г., съзнавайки ясно по думите на Тончо Жечев,че създава „документ на едно нелегално съзнание, на човек, който се чувства в подполие дори когато е на власт.“
Борис Делчев е ярък пример за разочарован комунист – скептик, който типично по български вместо да емигрира или да пише и издава нелегална, „самиздатска“ литература, когато би бил много по – уязвим за властта , предпочита да създава дневник „за чекмеджето“.
Някога позицията му ми изглеждаше укорима, сега си давам сметка, че дори и за подобен жест у нас се изисква кураж и характер.
Логично е, след като не ти се дава възможност открито и честно да защитаваш своите позиции, да сториш това като пишещ човек, завършил право, върху белия лист, да свидетелстваш за историята , знаейки и очаквайки бъдещите поколения да се запознаят с писаното от теб и да го оценят адекватно и по достойнство.
Няма никакво съмнение , че оценките и характеристиките, които дава Делчев по различни аспекти от нашия културен и обществено – политически живот са субективни и често пристрастни.
При дневникови записки не може да бъде другояче, но прави впечатление, че когато критикува недъзите на социализма – снабдяване, строителство на кооперации, липса на лекарства, груповщина, връзкарство, той е точен и обективен, но стигне ли до досега си с високото началство, оказвайки се в предверието на голямата власт – през 1953 – 1956 г. той изведнъж става прекалено сериозен, сервилен и гротесково тенденциозен.
Иначе умело критикува грешките ,слабостите и проявите на ниска култура и грандоманщина на фигури като Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Георги Караславов, Крум Кюлявков, Тодор Павлов, Камен Калчев, но ако погледнем безпристрастно на неговите констатации – отново се сблъскваме с превратни тълкувания и шокиращи изводи - намира постановката на „Чичовци“ на Методи Андонов от 1961г. за ужасна, не харесва „Иван Шишман“, 1961, на Камен Зидаров и Николай Люцканов, има възражения към играта на Стефан Гецов,за него филмът „А бяхме млади“ , 1961, е „несъмнен успех на нашето кино“, но възразява срещу „недостатъчната хуманитарна обосновка“!
Същевременно ползва мотрисата на „народния регент“ Тодор Павлов и се умилява на умението на „вожда и учителя на българския народ“ Георги Димитров ловко да борави с обществен ресурс и като истински дядо Мраз за нова година да прави откупка на картина на Георги Павлов за 100 000 лева или да подпомага вдовицата на писателя Андрей Райчев с 50 000 лева…
Той и като хроникьор на епохата, в която живее, е максимално откровен, желае да бъде човек на своето време и да действа съгласно изискванията на утрешния ден, но си остава пристрастен наблюдател на събитията , които текат покрай него и които само три години след смъртта му ще направят много рязък завой, започвайки ново летоброене, в което за повечето от героите в неговите записки просто няма да има нито място, а още пък по – малко и необходимост.
А Делчев е можел да бъде свидетели на раждането на нашата изстрадана демокрация – ако е бил жив е щял да чества 80-годишен юбилей на 22 януари 1990 г.
Как ли е щял да се чувства в новите условия на разгорещени дебати и полемики, на яростно отричане на миналото и безпощадно критикуване на грешките от времето на соца?
Борис Делчев, „Дневник“, Том 1 (1939 – 1961), изд.“Недланд“,2024 г., 411 стр, предговор и бележки Марияна Фъркова
