ЙОРДАНКА БЕЛЕВА, "Портал Култура"

Да бъдеш композитор в изгнание те поставя в особена ситуация. От една страна, се съревноваваш с писателите в изгнание – дали езикът ти от тонове е на висотата на техните думи за изгнанието. От друга страна, ако не композираш меланхолични мелодии, вероятно не страдаш достатъчно и следователно не си извисен от прокудата. И не на последно място – общоприетото схващане, че музиката е универсален език, който не се нуждае от превод, поставя композиторите автоматично в преимуществените позиции на по-лесната рецепция.

Понятието изгнание винаги е било триизмерна философия, която увеличава обемите, инстанциите, взаимовръзките. Но преди всичко увеличава копнежа по изгубеното и превръща родината в митологема, а носталгията в музикален разказ за невъзвратимото време. Точно това време е важно за Етиен Барилие в книгата „Изгнание и музика“.

При кои композитори ефектът на изкореняване е видим в произведенията им, при кои остава неуловим? Не е ли всеки творец по начало вечен изгнаник – има ли вътрешно изгнание и родина, която да е мащеха? Барилие не се интересува от преките и буквални изражения на изгнанието, не го търси като тема в произведенията на прокудените. Онова, което е във фокуса на изследването му, е дали и доколко изгнанието променя творческия процес: спира ли го, или го стимулира.  

„Случаят с вътрешните изгнаници е още по-заплетен, още по-отровен. Защото принудата не тегне само върху преместеното тяло на изгнаниците – тя тегне пряко върху възпрепятствания им стил, върху дълбоката им индивидуалност. И най-автентичното у тях става най-скритото, което притежават, не в живота, а в самото творчество. Те се оказват заставени да лъжат в музиката и престорената жизнерадост на техните композиции в стила на социалистическия реализъм е най-сигурният белег за отчаянието им“, пише Етиен Барилие.

Сред благоприятните хипотези е инверсията на знаците: съумяването да превърнеш принудата в творчески импулс, изключването от света – в свят на съзидание, загубата – в дар. Но приятно изгнание няма, дори да е доброволен актът на напускане на родината. И все пак някои ще отричат мъчителната болка и тежест (Стравински), докато други открито ще вярват, че е щастливо събитие (Люли, Хендел, Доменико Скарлати). Някъде там, между двете крайности, навярно е истината: изгнание и музика имат допирателни единствено в акустиката, в която се изрича родното. И тук възникват въпросите дали когато говорим за изгнание не трябва да отчитаме изтръгването като два вида – изтръгване от корена и изтръгване с корена. Възможно ли е в първия случай приемащата страна да стане родина, а във втория – да присадиш собствената си на друго място. Съответно самото понятие родина придобива нюанси като приглушена родина, полутон родина, струнна родина, умерена родина… Бих обобщила – и в звукоред за родина.

Може би най-емблематично за музиката на изгнанието несъмнено остава името на Шопен. По време на своя престой във Франция Шопен непрестанно е тъгувал за отечеството си и е търсел предимно компанията на полските си приятели. В писмо до семейството си Шопен пише, че избягва салоните и се затваря у дома, „за да си тананикам и свиря песни от бреговете на Висла“. Друг знак, че не е успял да се адаптира: никога не е правил опити да се свърже с лелите си от Лорен, а на писмата на баща си, написани на френски, е отговарял винаги на полски. В отчаянието си Шопен дори пита дали Бог не е московец.

Този долоризъм би могъл да бъде общо отечество на творците, но Барилие няма за цел да сродява прокудените. Той се впуска да изследва по-скоро музиката без субтитри, онова, което остава неизказано между звуците. Така, както слухът на Шопен гладува за конкретна полска дума и затова често я повтаря – żal, в „Изгнание и музика“ сякаш безкрайно се повтаря един напев: носталгията не е политическа и не е географска, носталгията е по свят, в който се композира без всякаква принуда, и какво е творецът без своята свобода.

Книгата е в пряк диалог с Марек Биенчик и неговата „Меланхолия. За тез, които никога изгубеното няма да намерят“. Защото през погледа на дистанцията изгнанието е способно да реконструира идеалната родина, да идеализира въобще родното, да залитва в свръхпатриотични потенции. Същевременно родното задава рамка, отвъд която останалите теми лесно бихме етикетирали като непредставителни за изгнанието. Не бива обаче да оставаме с впечатление, че единствено през копнежа за родината един композитор осъществява себе си пълнозначно.

Модерното разбиране за родина, в условията на съвременното цивилизованото номадство, рамкират друго определение за изгнание: изгнанието е да ти бъде отказано завинаги собственото ти минало. Затова според мен книгата на Етиен Барилие е особено важна. Тя пренастройва разбирането за принадлежност, като го свежда до една-единствена дума: въздух. Въздухът като обща родина, като среда, която разпространява звуковите вълни. Чистота за добрата акустика и всъщност какво повече е нужно за музика, в която да припознаеш родината си?

„Изгнание и музика“, Етиен Барилие, превод Тодорка Минева, издателство СОНМ, 2024 г.

 Следвайте ни и във Viber ТУК