БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Записки по едно предателство“ е плод на 48-годишни усилия и мечти на Георги Дюлгеров да екранизира епоса на Захарий Стоянов и излиза 9 години след последния му игрален филм „Буферна зона“.

И в този си филм доайенът на киното ни се представя на висота, предлагайки ни и като сценарист своята гледна точка и интерпретация на част - може би най-съществената, от „Захариевите „Записки“.

След като гледах филма изчетох внимателно тези страници от епопеята, които са свързани със съдържанието на „Записки по едно предателство“.

Впечатлих се от коректността и точността, с които постановчикът борави с класическия литературен първоизточник.

Личи не само пиететът, но и желанието му достоверно да пресъздаде описаните драматични събития от първата половина на май 1876 г.

Хареса ми и гледната му точка – срещата на оцелелия Захарий Стоянов – единствен от групата от четирима души – с предателя  Въльо Стоилов Мечката на мястото, където са убити мъчениците на българската свобода.

Захарий се стреми към справедлив съд със задна дата – на 10 септември 1886 г., водейки със себе си трима стражари и тетевенския кмет Влаевски – Тодор Велев.

Логично след настъпилия катарзис в предателя той се отказва да му дава присъда, удовлетворен от моралното възкресение на Мечката, пазачът на тетевенските мостове, оставяйки го жив, а както се оказва и от финалните надписи Въльо Стоилов дори го надживява!

Тъй като творбата е тв производство и е снимана с унизително малък бюджет бие на очи оскъдицата, при която е реализирана, напомняйки „естетиката на бедността“, с която Максим Генчев направи  своите филми за Левски и Ботев.

Давам само два примера за нагледност.

Възловите епизоди, свързани със срещата на Захарий Стоянов и Въльо, са експонирани възможно най-минималистично – в книгата групата, която придружава Захарий е от около 20 души, включително околийският началник Зографски и съдникът, тоест съдията Змияров, от които във филма се мярка осезаемо Зографски – Ники Стоичков.

Не се казва и нищо за другата цел, с която Захарий Стоянов е тръгнал на това пътешествие – предстоящите на 28 септември избори за Трето ВНС, след издаден регентски указ от 8 септември, на които Захарий, вече действащ депутат и властник, отново ще бъде избран за народен представител и дори ще се отчете пред своите избиратели с брошурата „Какво направихме в Търново?“, 1886.

Най-дразни със своята бутафорност и скромност сблъсъкът на депутати и апостоли за пълномощията им на Оборище, където първото ни наистина велико народно събрание прилича на местно ловджийско сборище.

Приемаме тези слабости като неизбежни, тъй като иначе нямаше да има и филм.

Деветгодишната пауза не се е отразила на работата на Дюлгеров, който е все така вдъхновен при работата си върху този свой съкровен проект.

Стабилна е операторската работа на Веселин Христов, работил основно със Стефан Командарев, а музиката на Мира Искърова, постоянен сътрудник на режисьора, впечатлява със своята изящност, както и с умелата обработка на използваните автентични народни песни.

Нямам забележки  към актьорския състав.

Пламен Димов е подкупващо самоотвержен като Бенковски, разкривайки и скрити черти от иначе бронирания му характер - на уязвимост и ненужна доверчивост и доказва, че е перспективен актьор, нещо, което забелязах още като го гледах в „Блаженият“, 2021, на Станимир Трифонов.

Иван Николов е обран и достоверен като Захарий Стоянов, показвайки на екран непосредствено  и такъв негов недъг като пелтеченето му и ни напомня, че е направил и друга важна роля в кариерата си – на капитан Дагоберт Енглендер в „Ботев“ 2022, на Максим Генчев.

Силни и убедителни са изявите и на Цветан Алексиев като отец Кирил и на Красимир Доков като Нею.

Над всички се откроява с проникновената си версия на предателя Въльо Мечката Ивайло Христов , създавайки не просто конгениална, а вероятно и най-добрата си роля в своята богата кинокариера.

Към финала на творбата се усеща тягостно настроение в народопсихологически план, когато участниците в срещата коментират предателската същност на българското племе.

Отново се намесва Захарий, за да нанесе нужната корекция – „Защо тогава в пловдивския затвор никой не ме предаде, а ме познаваха 300 души? И защо доктор Васил игра пред мен ръченица, а знаеше, че е осъден на смърт?“

Именно първенецът на българската литература, тогава 36-годишен, прави нужното уточнение – „Те – пловдивските затворници – б.м. – бяха свободни  по дух, а този тук - Въльо – б.м  - си остана роб и затова ни предаде.“

Осъществен скромно, но с желание  и смирение „Записки по едно предателство“ е важен и нужен филм, чрез който поставяме на изпитание както нравствените си ценности, така и качествата и потенциала на национлания ни дух.

P.S.

Съзнателно не засегнах темата за съпоставката на двете екранизации – на Шаралиев от 1975-1981 и на Дюлгеров.

Първата си е меродавна класика, снимана с много по-солидно финансиране и подкрепа от държавата, в която блеснаха с изявите си плеяда млади таланти – Антоний Генов – Волов, Радко Дишлиев – Бенковски, Стоян Стоев – Захарий Стоянов, Георги Мамалев – Стефан Стамболов, без да забравяме големия Никола Тодев като Въльо Мечката.

Дюлгеровата версия е  по-скромна като мащаб на реализацията си и е „вариация на тема“.

Което съвсем не означава, че е слаба или ненужна.

Различни времена, различни интерпретации на родната ни история и литература, различни филми…

 

 

„Записки по едно предателство“, 2023, 94 мин., сц . и реж. Георги Дюлгеров, производство „БъРъ филм“, БНТ и „Доли“ студио

 

  • ПЪТЕПИС

    "Утре не съществува. Има само днес" - Карибите отвътре

    • Доминиканците са благи и добронамерени хора;
    • Майката тук е на почит, от бащите никой не се интересува, защото майката на децата е сигурна, а бащата никога не е;
    • В Доминикана вечерно време се кара само на дълги светлини. 

„Оскар Уайлд правилно е забелязал, че истинският живот на човека не е непременно този, който той живее.”

Ник Хорнби, английски писател и сценарист, роден на 17 април преди 68 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„И аз слязох“ - завещанието на Владимир Зарев

 

Писателят стриктно се придържа към евангелския текст, самият той се стреми да бъде стегнат, лапидарен, обран, ефективен, бяга от многословието...

Възродени звездни мигове от оперното изкуство

 

„Запленени от сцената“ от Огнян Стамболиев – книга от портрети на оперни творци

Дневникът на Борис Делчев – разрез на соцепохата

 С какво обаче записките на литературния критик са чак толкова опасни? Двадесет години след първата публикация, когато страстите са стихнали, а и почти никой от действащите лица вече не е сред живите, те вече се четат по друг начин.