БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
„Записки по едно предателство“ е плод на 48-годишни усилия и мечти на Георги Дюлгеров да екранизира епоса на Захарий Стоянов и излиза 9 години след последния му игрален филм „Буферна зона“.
И в този си филм доайенът на киното ни се представя на висота, предлагайки ни и като сценарист своята гледна точка и интерпретация на част - може би най-съществената, от „Захариевите „Записки“.
След като гледах филма изчетох внимателно тези страници от епопеята, които са свързани със съдържанието на „Записки по едно предателство“.
Впечатлих се от коректността и точността, с които постановчикът борави с класическия литературен първоизточник.
Личи не само пиететът, но и желанието му достоверно да пресъздаде описаните драматични събития от първата половина на май 1876 г.
Хареса ми и гледната му точка – срещата на оцелелия Захарий Стоянов – единствен от групата от четирима души – с предателя Въльо Стоилов Мечката на мястото, където са убити мъчениците на българската свобода.
Захарий се стреми към справедлив съд със задна дата – на 10 септември 1886 г., водейки със себе си трима стражари и тетевенския кмет Влаевски – Тодор Велев.
Логично след настъпилия катарзис в предателя той се отказва да му дава присъда, удовлетворен от моралното възкресение на Мечката, пазачът на тетевенските мостове, оставяйки го жив, а както се оказва и от финалните надписи Въльо Стоилов дори го надживява!
Тъй като творбата е тв производство и е снимана с унизително малък бюджет бие на очи оскъдицата, при която е реализирана, напомняйки „естетиката на бедността“, с която Максим Генчев направи своите филми за Левски и Ботев.
Давам само два примера за нагледност.
Възловите епизоди, свързани със срещата на Захарий Стоянов и Въльо, са експонирани възможно най-минималистично – в книгата групата, която придружава Захарий е от около 20 души, включително околийският началник Зографски и съдникът, тоест съдията Змияров, от които във филма се мярка осезаемо Зографски – Ники Стоичков.
Не се казва и нищо за другата цел, с която Захарий Стоянов е тръгнал на това пътешествие – предстоящите на 28 септември избори за Трето ВНС, след издаден регентски указ от 8 септември, на които Захарий, вече действащ депутат и властник, отново ще бъде избран за народен представител и дори ще се отчете пред своите избиратели с брошурата „Какво направихме в Търново?“, 1886.
Най-дразни със своята бутафорност и скромност сблъсъкът на депутати и апостоли за пълномощията им на Оборище, където първото ни наистина велико народно събрание прилича на местно ловджийско сборище.
Приемаме тези слабости като неизбежни, тъй като иначе нямаше да има и филм.
Деветгодишната пауза не се е отразила на работата на Дюлгеров, който е все така вдъхновен при работата си върху този свой съкровен проект.
Стабилна е операторската работа на Веселин Христов, работил основно със Стефан Командарев, а музиката на Мира Искърова, постоянен сътрудник на режисьора, впечатлява със своята изящност, както и с умелата обработка на използваните автентични народни песни.
Нямам забележки към актьорския състав.
Пламен Димов е подкупващо самоотвержен като Бенковски, разкривайки и скрити черти от иначе бронирания му характер - на уязвимост и ненужна доверчивост и доказва, че е перспективен актьор, нещо, което забелязах още като го гледах в „Блаженият“, 2021, на Станимир Трифонов.
Иван Николов е обран и достоверен като Захарий Стоянов, показвайки на екран непосредствено и такъв негов недъг като пелтеченето му и ни напомня, че е направил и друга важна роля в кариерата си – на капитан Дагоберт Енглендер в „Ботев“ 2022, на Максим Генчев.
Силни и убедителни са изявите и на Цветан Алексиев като отец Кирил и на Красимир Доков като Нею.
Над всички се откроява с проникновената си версия на предателя Въльо Мечката Ивайло Христов , създавайки не просто конгениална, а вероятно и най-добрата си роля в своята богата кинокариера.
Към финала на творбата се усеща тягостно настроение в народопсихологически план, когато участниците в срещата коментират предателската същност на българското племе.
Отново се намесва Захарий, за да нанесе нужната корекция – „Защо тогава в пловдивския затвор никой не ме предаде, а ме познаваха 300 души? И защо доктор Васил игра пред мен ръченица, а знаеше, че е осъден на смърт?“
Именно първенецът на българската литература, тогава 36-годишен, прави нужното уточнение – „Те – пловдивските затворници – б.м. – бяха свободни по дух, а този тук - Въльо – б.м - си остана роб и затова ни предаде.“
Осъществен скромно, но с желание и смирение „Записки по едно предателство“ е важен и нужен филм, чрез който поставяме на изпитание както нравствените си ценности, така и качествата и потенциала на национлания ни дух.
P.S.
Съзнателно не засегнах темата за съпоставката на двете екранизации – на Шаралиев от 1975-1981 и на Дюлгеров.
Първата си е меродавна класика, снимана с много по-солидно финансиране и подкрепа от държавата, в която блеснаха с изявите си плеяда млади таланти – Антоний Генов – Волов, Радко Дишлиев – Бенковски, Стоян Стоев – Захарий Стоянов, Георги Мамалев – Стефан Стамболов, без да забравяме големия Никола Тодев като Въльо Мечката.
Дюлгеровата версия е по-скромна като мащаб на реализацията си и е „вариация на тема“.
Което съвсем не означава, че е слаба или ненужна.
Различни времена, различни интерпретации на родната ни история и литература, различни филми…
„Записки по едно предателство“, 2023, 94 мин., сц . и реж. Георги Дюлгеров, производство „БъРъ филм“, БНТ и „Доли“ студио
