БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Записки по едно предателство“ е плод на 48-годишни усилия и мечти на Георги Дюлгеров да екранизира епоса на Захарий Стоянов и излиза 9 години след последния му игрален филм „Буферна зона“.

И в този си филм доайенът на киното ни се представя на висота, предлагайки ни и като сценарист своята гледна точка и интерпретация на част - може би най-съществената, от „Захариевите „Записки“.

След като гледах филма изчетох внимателно тези страници от епопеята, които са свързани със съдържанието на „Записки по едно предателство“.

Впечатлих се от коректността и точността, с които постановчикът борави с класическия литературен първоизточник.

Личи не само пиететът, но и желанието му достоверно да пресъздаде описаните драматични събития от първата половина на май 1876 г.

Хареса ми и гледната му точка – срещата на оцелелия Захарий Стоянов – единствен от групата от четирима души – с предателя  Въльо Стоилов Мечката на мястото, където са убити мъчениците на българската свобода.

Захарий се стреми към справедлив съд със задна дата – на 10 септември 1886 г., водейки със себе си трима стражари и тетевенския кмет Влаевски – Тодор Велев.

Логично след настъпилия катарзис в предателя той се отказва да му дава присъда, удовлетворен от моралното възкресение на Мечката, пазачът на тетевенските мостове, оставяйки го жив, а както се оказва и от финалните надписи Въльо Стоилов дори го надживява!

Тъй като творбата е тв производство и е снимана с унизително малък бюджет бие на очи оскъдицата, при която е реализирана, напомняйки „естетиката на бедността“, с която Максим Генчев направи  своите филми за Левски и Ботев.

Давам само два примера за нагледност.

Възловите епизоди, свързани със срещата на Захарий Стоянов и Въльо, са експонирани възможно най-минималистично – в книгата групата, която придружава Захарий е от около 20 души, включително околийският началник Зографски и съдникът, тоест съдията Змияров, от които във филма се мярка осезаемо Зографски – Ники Стоичков.

Не се казва и нищо за другата цел, с която Захарий Стоянов е тръгнал на това пътешествие – предстоящите на 28 септември избори за Трето ВНС, след издаден регентски указ от 8 септември, на които Захарий, вече действащ депутат и властник, отново ще бъде избран за народен представител и дори ще се отчете пред своите избиратели с брошурата „Какво направихме в Търново?“, 1886.

Най-дразни със своята бутафорност и скромност сблъсъкът на депутати и апостоли за пълномощията им на Оборище, където първото ни наистина велико народно събрание прилича на местно ловджийско сборище.

Приемаме тези слабости като неизбежни, тъй като иначе нямаше да има и филм.

Деветгодишната пауза не се е отразила на работата на Дюлгеров, който е все така вдъхновен при работата си върху този свой съкровен проект.

Стабилна е операторската работа на Веселин Христов, работил основно със Стефан Командарев, а музиката на Мира Искърова, постоянен сътрудник на режисьора, впечатлява със своята изящност, както и с умелата обработка на използваните автентични народни песни.

Нямам забележки  към актьорския състав.

Пламен Димов е подкупващо самоотвержен като Бенковски, разкривайки и скрити черти от иначе бронирания му характер - на уязвимост и ненужна доверчивост и доказва, че е перспективен актьор, нещо, което забелязах още като го гледах в „Блаженият“, 2021, на Станимир Трифонов.

Иван Николов е обран и достоверен като Захарий Стоянов, показвайки на екран непосредствено  и такъв негов недъг като пелтеченето му и ни напомня, че е направил и друга важна роля в кариерата си – на капитан Дагоберт Енглендер в „Ботев“ 2022, на Максим Генчев.

Силни и убедителни са изявите и на Цветан Алексиев като отец Кирил и на Красимир Доков като Нею.

Над всички се откроява с проникновената си версия на предателя Въльо Мечката Ивайло Христов , създавайки не просто конгениална, а вероятно и най-добрата си роля в своята богата кинокариера.

Към финала на творбата се усеща тягостно настроение в народопсихологически план, когато участниците в срещата коментират предателската същност на българското племе.

Отново се намесва Захарий, за да нанесе нужната корекция – „Защо тогава в пловдивския затвор никой не ме предаде, а ме познаваха 300 души? И защо доктор Васил игра пред мен ръченица, а знаеше, че е осъден на смърт?“

Именно първенецът на българската литература, тогава 36-годишен, прави нужното уточнение – „Те – пловдивските затворници – б.м. – бяха свободни  по дух, а този тук - Въльо – б.м  - си остана роб и затова ни предаде.“

Осъществен скромно, но с желание  и смирение „Записки по едно предателство“ е важен и нужен филм, чрез който поставяме на изпитание както нравствените си ценности, така и качествата и потенциала на национлания ни дух.

P.S.

Съзнателно не засегнах темата за съпоставката на двете екранизации – на Шаралиев от 1975-1981 и на Дюлгеров.

Първата си е меродавна класика, снимана с много по-солидно финансиране и подкрепа от държавата, в която блеснаха с изявите си плеяда млади таланти – Антоний Генов – Волов, Радко Дишлиев – Бенковски, Стоян Стоев – Захарий Стоянов, Георги Мамалев – Стефан Стамболов, без да забравяме големия Никола Тодев като Въльо Мечката.

Дюлгеровата версия е  по-скромна като мащаб на реализацията си и е „вариация на тема“.

Което съвсем не означава, че е слаба или ненужна.

Различни времена, различни интерпретации на родната ни история и литература, различни филми…

 

 

„Записки по едно предателство“, 2023, 94 мин., сц . и реж. Георги Дюлгеров, производство „БъРъ филм“, БНТ и „Доли“ студио

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Състоянието на война служи единствено като оправдание за тирания у дома.“

Александър Солженицин, руски писател, роден на 11 декември преди 105 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Наполеон“ - филм за възхода и падението на един амбициозен лидер

 

Ридли Скот здравата се е потрудил върху своя епос и заслужава похвала, която ще му е необходима в неговото по-нататъшно творческо развитие

„Диада“ без доза щастие

„Диада“ е честно реализиран филм, с уверена и с ясни послания режисура, впечатлява и операторска работа

За „Ваймар експрес“ и силата на таланта

 

На финала авторката на филма търси помирителен жест – тя деликатно и предпазливо, премерено и едва ли не извинявайки се, стига до извода, че личността и пристрастията на Мутафова отстъпва пред силата на нейния талант, което си е и самата истина.