БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

1. За първи път като зрител чух името на Робърт Опенхаймер във филма на Игор Таланкин от 1975 г.“Избор на цел“. Това бе двусериен епос за създаването на съветската атомна бомба, който величаеше подвига на академик  Игор Курчатов, приел достолепния образ на  Сергей Бондарчук и в който нямаше и намек за някакви морални угризения от страна на великия съветски учен.

Такъв е той и в интерпретацията на Михаил Хмуров в осемсерийната тв сага от 2020 г.“Бомба“ на Егор Колилов и Валерий Тодоровски.

В „Избор на цел“ нравствена криза преживя именно Опенхаймер – естествено заради Хирошима и Нагазаки, изигран достоверно, но и малко нервно от големия Сергей Юрски.

През годините се сблъсках и с монументалната  биография на Опенхаймер „Американският Прометей“,2008, на Кай Бърд и Мартин Шъруин, която е в основата на сценария на филма на Нолан, но не забравям и за „българската връзка“ – много прецизната и обективна история на „Проект „Манхатън“ от 1967 г., написана вещо и с неподражаем блясък от Стефан Груев.

Тъй като Нолан често разработва атрактивни теми, които вече имат свое екранно превъплъщение – справка „Дюнкерк“ от 1958 г.на Лесли Норман като предтеча на неговия опус от 2017 г. е добре да припомним, че през 1989 г. Ролан Джофе  представи „Дебеланкото“ и  „Малчуганът“  , в който бе проследена основно колаборацията между Опенхаймер  - Дуайт Шулц и ген.Гроувс – Пол Нюман.

И за да затворя темата – наскоро гледах отново добре експонираната и майсторски заснета тв постановка върху документална основа от 1988 г. „Делото „Опенхаймер“ на Хайнар Килхард, дело на Андрей Аврамов с Коста Цонев в ролята на Робърт Опенхаймер, чиято продължителност бе 192 минути…

 

2. Нолан работи с вдъхновение и голяма амбиция по своята версия на Опенхаймер.

Той не иска и не създава редови биографичен филм за триумфа на напористия гений.

Ако и да е зрелищен и увлекателно поднесен това не е обичаен мейнстрийм – нито като мащаб, нито като тема, нито като филмова образност. Но заедно с това плътно се придържа към конвенциите на комерсиалното кино –  отново заради мащаба  и за милионите, които са му нужни, за да направи стойностна постановка.

От пръв поглед впечатлява визията на постоянния му оператор Хойте Ван Хойтема и основно усетът му за достоверно пресъздаване на епохата от 1936 – 1954 г., както  и напрегнатата  музика на Лудвиг Гьорансон – „Тенет“, 2020.

Самият сценарий на Нолан избягва линейната структура – той лансира две сюжетни линии, взаимно допълващи се и противоборстващи – за съдбата на Опенхаймер – Килиън Мърфи в годините на неговия триумф и ходене по мъките през 1954 г. , до закъснялото му възкресение малко преди смъртта му на 18 февруари 1967 г. и тази, която разкрива краха на Луис Щраус – Робърт Дауни джуниър, бившият му ментор и шеф на атомната сенатска комисия да стане търговски министър в администрацията на Айзенхауер.

Двете линии обрамчват сюжета, чийто стожер е срещата на Опенхаймер  - Килиън Мърфи и Айнщайн – Том Конти  в „Принстън“, като са пресъздадени в различна цветова гама – тази на Опенхаймер е в ярки и плътни цветова, а на Щраус в мрачни черно – бели тонове.

Ако и да е дълъг три часа филмът се гледа с непресекващ интерес.

Вярно е, има много информация за осмисляне, героите говорят напористо и настървено, сюжетът следва историческата правда и логично и непосредствено преплита личните съдби на персонажите със съдбата на страната им, а както се оказва и с бъдещето на цялото човечество.

В центъра на сагата е , разбира се, Джулиус Робърт Опенхаймер, евреинът от Ню Йорк, комуто е съдено да развие квантовата физика в САЩ след чиракуване в Гьотинген и Амстердам и пристигане в „Бъркли“, след като е поел заветите на Нилс Бор – Кенет Брана  и Алберт Айнщайн – Том Конти.

Опенхаймер на Килиън Мърфи е преди всичко едно буйно и неспокойно съзнание, за което няма ограничения за помисли и мечти.

Той попива знания и импулси от „Бхагавад гита“,Фройд, Пикасо, Маркс – чел е в оригинал трите тома на „Капиталът“ (!), лутайки се между комунистическата утопия и американската мечта.

Нему е писано да промени света, ген. Лесли Гроувс и адмирал Луис Щраус да го направят ръководител на „Проект „Манхатън“ от 25 ноември 1942 г., с който за три години , ръководейки 4000 души и харчейки два милиарда долара, е създадена атомната бомба на 16 юли 1945 г., след което е логично да бъде провъзгласен за американския Прометей.

Мърфи не държи да обожестви своя герой.Напротив, изгражда го като пълнокръвен образ, със своите комплекси, илюзии и слабости, който умее най – вече да се вслушва, да взема най – доброто от предложенията на сътрудниците си, да обединява несъвместими характери в името на обща кауза и да бъде двигателят, създал  бомбата.

И същевременно да работи в атмосфера на недоверие, вечни обвинения в симпатии към комунизма, нелоялност към държавата, подслушване на телефонни разговори, постоянни разпри и разпити – до триумфа на 16 юли 1945 г. , корица на списание „Тайм“ и аудиенцията при президента Труман – Гари Олдман, на която за пръв път се разкриват моралните терзания на учения, непонятни и укорими за бащата на нацията, наричайки го през зъби „плачливо бебе“…

Докато гледах филма си дадох сметка колко различни като характер и поведение са двамата титани Опенхаймер  - Мърфи  и  Едуард Телер – Бени Сафди, бащите на атомната и водородната бомба.

Опенхаймер е можел да  направи своеобразен “дубъл“  с водородната бомба от 1 ноември 1952 г. и да бъде признат за наистина най-великия учен на века и за военен гений.

Вместо това дава първенството на Телер, а самият тръгва да се бори за мир и за ограничаване на току – що започналото надпреварване във въоръжаването между двете супер сили.

Точно за това му е спретнат разпитът от комисията „Роб“ по името на Роджър Роб – Джейсън Кларк, която след поредица от заседания с 2-1 гласа му отнема правото на достъп  до секретни научни изследвания.

Тъжно е да наблюдаваш предателството на неговите колеги като Уйлям Бордън – Дейвид Дастмалчиан или предварително очакваното обвинение в нелоялност от остарелия ген.Гроувс – Мат Деймън, но и предизвикващата възхита поведение на Ваневар Буш на Матю Модайн.

Същевременно втората сюжетна линия достига своята кулминация – Щраус не успява да стане търговски министър благодарение обструкциите на напористия адвокат  Дейвид Хил на Рами Малек и на трима сенатори, начело с този от Масачузетс, носещ името Джон Ф.Кенеди…

Атомните Моцарт и Салиери получават своя вердикт – справедлив или не, остава само финалната среща с мъдрия Айнщайн, който ще успокои Опенхаймер да чака реабилитация ,когато политиците решат да я осъществят, след като се убедят, че е достатъчно наказан.

Тя ще настъпи малко преди смъртта на Опенхаймер, когато в Белия дом президентът Джонсън – Хоп Лорънс, ще му връчи наградата  „Енрико Ферми“.

Хепи енд? 

Завесата може да падне на 190 минута екранно време.

А ние следва да отдадем дължимото на креативността и упоритостта на Кристофър Нолан и неговия екип, в чийто артистичен състав е редно да отделим от мъжете модификациите на Килиън Мърфи, Мат Деймън, Робърт Дауни джуниър, Матю Модайн, Рами Малек, Джейсън Кларк  и Гари Олдмън, докато при дамите се открояват отчетливо Емили Блънт като Кити Опенхаймер и Флоранс Пю като Джийн Татлок.

3. Докато се чудех как да завърша ревюто си попаднах на мнението на един потребител в мрежата. Мисля, че то казва всичко или поне най- главното – „Смятам се за късметлия, че съм жив, за да гледам произведенията на Кристофър Нолан, които стават все по-добри с годините".

Без съмнение „Опенхаймер“ ще бъде един от най-добрите филми в историята на киното.

Невероятна операторска работа, изключителна актьорска игра и впечатляващи саундтраци.

Не губете време, резервирайте билета си и отидете да го гледате… СЕГА.“

 

„Опенхаймер“, 2023, 190 мин.,“Юнивърсъл Пикчърс“, сц., реж. и съпрод. Кристофър Нолан

 

„Критиците ме мразят повече, отколкото аз мразя тях.“

Мишел Уелбек, френски писател, роден на 26 февруари преди 68 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Опера без... текст?!

 

 

И все пак германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки вече направи този абсурден авангардистки опит

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков