БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Романът „Екзодус“ прочетох през 1995 г. във великолепния превод на Валентин Кръстев, издание на „Стубел“.
Името на автора му Леон Юрис свързвах основно с книгата „Топаз“ от 1967 г. за Караибската криза, по който две години по-късно Хичкок засне филм с участието на Фредерик Стафорд, Джон Форсайт,Клод Жак, Мишел Пиколи и Филип Ноаре.
Впоследствие, след като четох с голям интерес сагата, разбрах, че тя е най-известното, което е създал Юрис, донесла му световна слава, превод на 50 езика и тираж от над 7 милиона копия.
Епосът излиза през юни 1958 г, а през 1959 г. е най-популярният роман в САЩ според класацията на „Пъблишърс уикли“.
Той не е чисто документална хроника на събитията от 1884 г. до началото на 50-те години на миналия век, когато се създава и укрепва държавата Израел.
Романът е по-скоро конгломерат от документална, художествена и мемоарно–историческа проза, чрез който се изгражда специфична атмосфера за разгръщане на епическия разказ.
Юрис е използвал официални документи, материали от пресата, спомени на действителни участници в събитията - в облика на Барак Бен Ханаан читателите разпознават големия дипломат Аба Еван, легендарният му син – полковник Ари Бен Ханаан е събирателен образ на прочути военноначалници като генералите Херцог и Вайцман, а Бен Моше е прототип на друг известен израелски политик – експремиерът и някогашен ръководител на организацията „Иргун“ Менахем Бегин.
Документалната основа е органически вплетена в сюжета, но тя е само фундаментът за посланието на творбата, поднесено екзалтирано и патетично, типично за погледа на победителите - Израел е мостът между мрака и светлината, между тиранията и демокрацията, той трябва да възкръсне с цената на всичко, защото Бог така е предопределил, а осъществяването на тази съкровена цел е въпрос на личен избор, отговорност и себеотрицание за всеки евреин в целия свят.
Трудно е да търсим пълна обективност в „Екзодус“/“Изход“.
Книгата е писана със съзнанието за осъществен обществен дълг и като апотеоз на справедливата кауза на войната за независимост, довела до появата на държавата Израел.
Така както Мойсей извежда народа си от робство в Египет, така и бащите – основатели на Израел се стремят към свободата и по – добрия живот, за който са готови на всичко.
Юрис пише с желанието да създаде еврейска епопея на обединения национален устрем за отхвърлянето на британското владичество и създаването от нищото и хаоса – пясъци, арабска омраза, вековна изостаналост, с нечовешки усилия на Обетованата земя, на земния рай в изконно очертаните еврейски ареали в Палестина.
Като древните пророци и Юрис пише увлекателно, сладкодумно, патетично и по омировски безхитростно.
Страниците , отразяващи въстанието във варшавското гето – 19 април – 16 май 1943 г. или прехвърлянето на етиопските евреи в родината, са образец на експресия и впечатляващо емоционално въздействие.
„Екзодус“ е пантеон на героите от войната за независимост.
Той е създаден с плам и патос, познати ни от библейските сказания и е посветен на Отците – Основатели – на съвременните Иаковци, Авраамовци,Аароновци и Мойсеевци, хората, възродили еврейската държава от небитието – доктор Хаим Вайцман и Давид Бен Гурион, присъстващи в романа с истинските им имена и обобщените образи на Барак и Ари Бен Ханаан.
При изграждането на държавата и на нейните ценности помагат и приятелите от САЩ и Англия – Кити Фремонд и Брус Съдърланд, без чието присъствие и съдействие чудото не би станало.
Леон Юрис е писател с отговорност и мяра при пресъздаването на фактите. Естествено, той няма за стигне до шокиращите прозрения на Пол Джонсън в „Съвременността“, 1993, стр.392 – „В случая именно неговото (на Хари Труман, президентът на САЩ – б.м.) желание прокарва схемата за разделяне през ООН (29 ноември 1947 г.) и признава новата израелска държава, обявено от Бен Гурион през следващия месец май.“, но остава коректен към историческата правда, с оглед на своите разбирания за течащия процес.
Макар романът да излиза две години след втората арабско (всъщност египетско) - израелско – англо – френска война от 29 октомври до 7 ноември 1956 г., той спира повествованието в началото на 50-те години на миналия век – времето на първите успехи, на големите надежди и първородната невинност, когато светът симпатизира на усилията и успехите на евреите.
Четейки „Екзодус“ и ние се сблъскваме с някои нелицеприятни въпроси, засягащи нашето самочувствие и достойнство.
Умишлено не коментирам напускането на България от спасените от народа ни евреи тъкмо през 1946 – 1948 г., когато и у нас се строи нов живот, за да се включат те в Палестина в друг експеримент за изграждането на земен рай.
Мисля си за друго – кога един народ може да се счита за богоизбран и е в състояние да осъществи националните си идеали с всички възможни допустими средства?
Защо ние пропуснахме своя шанс на 16 юни 1913 и на 15 септември 1918 г., а евреите се възползваха от него на 14 май 1948 г. и станаха определящ фактор в Близкия изток?
Така или иначе, „Екзодус“ си остава вторият по значимост роман – след „Списъкът на Шиндлер“ (1982 ) на Томас Кинийли , разкрил драматичната съдба на раждането на една нация, предизвикало възторг, копнежи и вдъхновение.
От неговото излизане изминаха 65 години, без патината на времето да намали силата на неговото въздействие .
Не забравям, разбира се, е екранизацията от 1960 г.
Към нея имам протоворечиви чувства.
Въпреки че е разточителна – 3 часа и 28 минути, дело на сценариста Далтън Тръмбо и постановчика Ото Преминджър, тя не успява да обхване в пълнота и с вещина идейно – смисловото богатство на романа, оставайки си по – скоро заявка за нещо голямо, а всъщност оказала се едно пищно експозе, от което запомняме честните сини очи на Пол Нюман – Ари Бен Ханаан, сърдечната усмивка на Ева Мари Сейнт – Кити Фремонд, уверената походка на Ралф Ричардсън – ген. Съдърланд, финеса на Лий Коб – Барак Бен Ханаан и стабилната камера на Сам Лийвит, с когото Преминджър вече е заснел „Анатомия на едно убийство“ (1959).
Причината я търся основно в тромавия сценарий, нещо, което е забелязал и Ото Преминджър, четейки епизодите, които му дава Тръмбо и веднага усещайки, че текстът не носи вдъхновението на таланта за прочутия сценарист.
Но както знаем, това съвсем не е достатъчно за една потенциална филмова класика.
