БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Романът „Екзодус“ прочетох през 1995 г. във великолепния превод на Валентин Кръстев, издание на „Стубел“.

Името на автора му Леон Юрис свързвах основно с книгата „Топаз“ от 1967 г. за Караибската криза, по който две години по-късно Хичкок засне филм с участието на Фредерик Стафорд, Джон Форсайт,Клод Жак, Мишел Пиколи и Филип Ноаре.

Впоследствие, след като четох с голям интерес сагата, разбрах, че тя е най-известното, което е създал Юрис, донесла му световна слава, превод на 50 езика и тираж от над 7 милиона копия.

Епосът излиза през юни 1958 г, а през 1959 г. е най-популярният роман в САЩ според класацията на „Пъблишърс уикли“.

Той не е чисто документална хроника на събитията от 1884  г. до началото на 50-те години на миналия век, когато се създава и укрепва държавата Израел.

Романът е по-скоро конгломерат от документална, художествена и мемоарно–историческа проза, чрез който се изгражда специфична атмосфера за разгръщане на епическия разказ.

Юрис е използвал официални документи, материали от пресата, спомени на действителни участници в събитията -  в облика на Барак Бен Ханаан читателите разпознават големия дипломат Аба Еван, легендарният му син – полковник Ари Бен Ханаан е събирателен образ на прочути военноначалници като генералите Херцог и Вайцман, а Бен Моше е прототип на друг известен израелски политик – експремиерът и някогашен ръководител на организацията „Иргун“ Менахем Бегин.

Документалната основа е органически вплетена в сюжета, но тя е само фундаментът за посланието на творбата, поднесено екзалтирано и патетично, типично за погледа на победителите  - Израел е мостът между мрака и светлината, между тиранията и демокрацията, той трябва да възкръсне с цената на всичко, защото Бог така е предопределил, а осъществяването на тази съкровена цел е въпрос на личен избор, отговорност и себеотрицание за всеки евреин в целия свят.

Трудно е да търсим пълна обективност в „Екзодус“/“Изход“.

Книгата е писана със съзнанието за осъществен обществен дълг и като апотеоз на справедливата кауза  на войната за независимост, довела до появата на държавата Израел.

Така както Мойсей извежда народа си от робство в Египет, така и бащите – основатели на Израел се стремят към свободата и по – добрия живот, за който са готови на всичко.

Юрис пише с желанието да създаде еврейска епопея на обединения национален устрем за отхвърлянето на британското владичество и създаването от нищото и хаоса – пясъци, арабска омраза, вековна изостаналост, с нечовешки усилия на Обетованата земя, на земния рай в изконно очертаните еврейски ареали в Палестина.

Като древните пророци и Юрис пише увлекателно, сладкодумно, патетично и по омировски безхитростно.

Страниците , отразяващи въстанието във варшавското гето – 19 април – 16 май 1943 г. или прехвърлянето на етиопските евреи в родината, са образец на експресия и впечатляващо емоционално въздействие.

„Екзодус“ е пантеон на героите от войната за независимост.

Той е създаден с плам и патос, познати ни от библейските сказания и е посветен на Отците – Основатели – на съвременните Иаковци, Авраамовци,Аароновци и Мойсеевци, хората, възродили еврейската държава от небитието – доктор Хаим Вайцман и Давид Бен Гурион, присъстващи в романа с истинските им имена и обобщените образи на Барак и Ари Бен Ханаан.

При изграждането на държавата и на нейните ценности  помагат и приятелите от САЩ и Англия – Кити Фремонд и Брус Съдърланд, без чието присъствие и съдействие чудото не би станало.

Леон Юрис е писател с отговорност и мяра при пресъздаването на фактите. Естествено, той няма за стигне до шокиращите прозрения на Пол Джонсън в „Съвременността“, 1993, стр.392 – „В случая именно неговото (на Хари Труман, президентът на САЩ – б.м.) желание прокарва схемата за разделяне през ООН (29 ноември 1947 г.) и признава новата израелска държава, обявено от Бен Гурион през следващия  месец май.“, но остава коректен към историческата правда, с оглед на своите разбирания за течащия процес.

Макар романът да излиза две години след втората арабско (всъщност египетско)  - израелско – англо – френска война от 29 октомври до 7 ноември 1956 г., той спира повествованието в началото на 50-те години на миналия век – времето на първите успехи, на големите надежди и първородната невинност, когато светът симпатизира на усилията и успехите на евреите.

Четейки „Екзодус“ и ние се сблъскваме с някои нелицеприятни въпроси, засягащи нашето самочувствие и достойнство.

Умишлено не коментирам напускането на България от спасените от народа ни евреи тъкмо през 1946 – 1948 г., когато и у нас се строи нов живот, за да се включат те в Палестина в друг експеримент за изграждането на земен рай.

Мисля си за друго – кога един народ може да се счита за богоизбран и е в състояние да осъществи националните си идеали с всички възможни допустими средства?

Защо ние пропуснахме своя шанс на 16 юни 1913 и на 15 септември 1918 г., а евреите се възползваха от него на 14 май 1948 г. и станаха определящ фактор в Близкия изток?

Така или иначе, „Екзодус“ си остава вторият по значимост роман – след „Списъкът на Шиндлер“ (1982 ) на Томас Кинийли , разкрил драматичната съдба на раждането на една нация, предизвикало възторг, копнежи и вдъхновение.

От неговото излизане изминаха 65 години, без патината на времето да намали силата на неговото въздействие .

Не забравям, разбира се, е екранизацията от 1960 г.

Към нея имам протоворечиви чувства.

Въпреки че е разточителна – 3 часа и 28 минути, дело на сценариста Далтън Тръмбо и постановчика Ото Преминджър, тя не успява да обхване в пълнота и с вещина идейно – смисловото богатство на романа, оставайки си по – скоро заявка за нещо голямо, а всъщност оказала се едно пищно експозе, от което запомняме честните сини очи на Пол Нюман – Ари Бен Ханаан, сърдечната  усмивка на Ева Мари Сейнт – Кити Фремонд, уверената походка на Ралф Ричардсън – ген. Съдърланд, финеса на Лий Коб – Барак Бен Ханаан и стабилната камера на Сам Лийвит, с когото Преминджър вече е заснел „Анатомия на едно убийство“ (1959).

Причината я търся основно в тромавия сценарий, нещо, което е забелязал и Ото Преминджър, четейки епизодите, които му дава Тръмбо и веднага усещайки, че  текстът не носи вдъхновението на таланта за прочутия сценарист.

Но както знаем, това съвсем не е достатъчно за една потенциална филмова класика.

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Понеже всяко правителство, което управлява без съгласието на управляваните, по дефиниция представлява робство.“

Джонатан Суифт, ирландски писател, роден на 30 ноември преди 356 години

Анкета

Остава ли ви време да четете книги?

Да, както винаги - 80%
Все по-малко - 20%
Не чета изобщо - 0%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Диада“ без доза щастие

„Диада“ е честно реализиран филм, с уверена и с ясни послания режисура, впечатлява и операторска работа

За „Ваймар експрес“ и силата на таланта

 

На финала авторката на филма търси помирителен жест – тя деликатно и предпазливо, премерено и едва ли не извинявайки се, стига до извода, че личността и пристрастията на Мутафова отстъпва пред силата на нейния талант, което си е и самата истина.

Такива, каквито бяхме

 

50 години от премиерата на "Каквито бяхме". Творбата на Полак е сред вечните класики на Холивуд, която може да се гледа винаги и с удоволствие