МАРИН ГЕОРГИЕВ
Нездрав е сънят на стареца: събудиш се и се чудиш накъде – ни е да доспиваш, ни да пишеш; в главата мътилка. Опитваш да четеш. Силиш се да вникнеш в света на другия, в мислите му, в чувствата му, а и някак си си гузен, че ето, той ти се е доверил, дал ти е книгата си с надежда да бъде споделен, потвърден, да чуе няколко добри думи. И лека-полека мъглата се вдига, умът се разсънва: разсънват я думите му. Думите думи раждат.
Най-трудно се чете поезия, а още по-трудно е да изразиш какво изразява.
В случая поетът гони точността на изказа, за да улови състоянието, не се пъчи да е мъдрец и ако е такъв то е неволно, следствие на изповедите, равнозначни на молитви, шепотни като видение или невидим полъх:
А сега ми се иска да мога
да се вместя в най-точните думи
и смирен на опашка пред Бога
да помоля за мир на праха ми.
Колкото по-наближава края, толкова повече човекът, доживотен удавник, търси спасителни сламки да го има и когато го няма. Много и различни са те, (Анговата е упование в езотеризма), но и каквито да са, купола на всяка надежда за продължение завършва с Него – Единосъщния и Вездесъщия! Той ще е причина така светла да е раздялата ни с илюзиите. А и с живота. Взиране и равносметка на душевния инвентар: любов, мечти, били така примамливи, по-цветни и от дъга, прелели се в тиха скръб, защото си разбрал, че са неосъществими; както и поривите за добро и свобода. Но всичко в този крах е казано тихо и благоговейно, с благоволение и благоговение към Онзи, който те е дал възможност да ги изпиташ, а и споделиш, с тайната надежда, че ето, ти не си успял, но може би следващият опитващ ще постигне непостигнатото; за теб е останало великото тихомълвно смирение:
О, Господи – Сеяч на светове
и Господар на висините!
Не се ли умори да ни залисваш
с хубавините на безкрая.
Опрян на наблюдение и самонаблюдения, на изживяно и усвоено от книгите, на изминатия път ("от дете съм тръгнал да се търся“) поетът е стигнал и до своите битийни формули: И виждах всичко. Себе си не виждах; Прегърнем ли се / – дълбините ни приемат/ и не остава време за съвземане; излезеш ли с мотика пред тревите, / по навик – чак до корена им стигаш.
Човешкото съзнание има много и различни писти; живеем един до друг, но в успоредни светове, които не винаги се пресичат; дори в безкрайността. По същия начин са различни и нивата на художественото осъществяване на помислено и изчувствано, макар всички да претендират че са най-близо до Съвършенството и то поради това остава недостижимо. За разлика от автора, не си падам по езотеризма, който той на места почти теоретично е изложил в поредния си опит да се намери; тия му творби са ми външни, звучат ми декларативно, не-оконкретнено и предпочитам ония, овладели вътрешните състояния, в които е намерил реалии-съответствия: Върти се паячето,/ може би от себе си опиянено… / Държи го сребърната нишка, / издърпана с невидима устица,/ Бог знае откъде. / Не си издава тайните – да ни подскаже, / че и това е начин на живот.
(Не няма да направя аналогия с нашето битуване в този свят, защото прозира от самосебе си).
Предпочитам онова, което разчитам:
С опърлени криле и дълго съскане
прегарят в нас тревите на страха.
Но нека да не бързаме да се увличаме
по сянката на чудесата.
Не знаем още – Там какво ни чака.
Не казват. А намекват само,
че в по-добра трева ще газим.
И ни приканват – ден по ден –
да свикваме полека със заблудата.
Повярвал ли е авторът докрай в това, в което вярва и изповядва?
Жив е земният човек – вечно търсещият вярващо-невярващ скептик.
Предполагам, че малцина знаят, че поетът е и талантлив музикант, изпълнител и търсач на музика. Този му специален слух ще е причината за лекотата, с която реди думите, заличаваща границите на белия и римноритмичния стих.
Ето така аз зачетох, четох-разчетох книгата на Анго Боянов в една нощ, в няколко поредни дни на части, малко по малко, щото поезията на стари години се приема глътка по глътка, като все по-малко оставащ и поради все по-скъп живот. (А дали не репродуцирам чрез него своята съдба, или не налагам моята връз неговата?!)
Все едно кое как, важното е че сме се видели един в друг.
Защото общ е законът, по който човекът пребивава на тази земя, а може би и извън нея:
Отвъд пукнатините на сърцето
едно загрижено око ми мига.
А трепкащата му усмивка
ми праща любопитни намеци.
Очакване, не спирай да пулсираш
и да превръщаш нищото в живеене!
Дай, Боже, всекиму от същото:
да може до полуда да се губи
в такава благодатна неизвестност…
Анго Боянов, "Тихословия", издателско ателие ,,Анго бой", 2023
