РОСИЦА ЧЕРНОКОЖЕВА, Портал Култура"

Късно се срещнах с тази книга. Точно двадесет години след издаването ѝ. Сигурно така е трябвало. Това е и повод тя да бъде прочетена отново. Но най-важното е, че тя не само не е загубила актуалността си – как една поетична книга би загубила актуалността си! – но и като че ли времето ѝ е придало добавена стойност. Смело мога да кажа, че с времето тази стихосбирка е ставала все по-ценна. Тези двадесет и четири стихотворения, които Михаил Иванов събира в малка книга, обхващат цял един живот. Подредени са от редактора Иван Цанев хронологично, така книгата добива и дневников нюанс.

Това не е обикновена поетична книга. Нейният философски фундамент идва от една дълбока осмисленост на въпрос от физиката (доц. Михаил Иванов е физик по професия), става дума по-точно за теорията за симетрията и онези сили на стремеж към съхраняване на целостта, но и за противоположните сили, тегнещи към нарушаването на тази цялост. Както и в послеслова си Иван Цанев пише, Михаил Иванов е съвместил физиката с поетичността, като се знае, че те не само не си противоречат, но напротив. И ето че Михаил Иванов ни споделя прозренията и посланията си от две сфери на мирозданието – физика и поезия, които са успоредени.

Книгата си Михаил Иванов посвещава на своята майка. А едно от стихотворенията носи заглавие: „На баща ми“.

Стихосбирката започва с текст на Салваторе Куазимодо – текст, който е програмен. Последният стих тук е: „и геометрията на листа се сгърчи, за да ни стопли“. Симетрията, но и нейното нарушаване. В нарушаването на симетрията е движението, развитието, животът.     

Тази книга е като скъпоценно бижу – с премерените по обем следговори на автора и редактора, с невероятно нежните илюстрации на Сули Сеферов (с когото авторът е свързан с дълго приятелство), които органично се вплитат в текста, с майсторското оформление на корицата на Красимир Апостолов, а също и като издание на „Стигмати“ – на незабравимата Малина Томова, на която авторът ще посвети и стихотворение.

Веднага ми стана любима една, бих казала, класическа балада, чиято поетичност се родее с най-високите баладични образци:

 

Юноши

На Геш

Ти помниш ли тихите вечери есенни?

В притихнали улици пеещи спомени.

Ти помниш ли? Скитахме с тебе унесени

и с вятъра нашите мисли се гонеха.

 

Намръщени сгради. Прозорци усмихнати.

Разперили сенки дърветата клонести.

Вървяхме и шепнехме в мрака мечтите си.

Наоколо бродеха есенни горести.

 

Ти помниш ли тихите вечери есенни…          

Това стихотворение е par excellence израз на симетрията. Ето и думите на автора: „Симетрията на невзаимодействащото отделно, на стабилното и непроменящо се цяло – студена и самотна. И нейното нарушаване – в отблъскването, смъртта, разрушението… но също така – в привличането, обичта, раждането, сътворението…“

Тук, в „Юноши“, по яворовски се сблъскват, но и потенцират полярни чувства. И ако отново посегнем към физиката – това е атомът. Атомът е душата човешка. От физиката знаем, че всичко е енергия. И тук тази емоционална енергия е еманация на дълбоко преживени времена – детството, любовта, синовността, бащинството, докосването до изкуството и религиозния екстаз.

Едно безгрижно детство и игра на война може да роди стихове за безсмислието на войната: „лошо е, когато големите си играят на война“ („Софийска приказка“). Или стиховете за любовта: „разтапя бялата ти блуза мрака / затулил слънцето / на моите надежди“ („Три срещи с Ганка“). Или късните бащини признания:

Колко пътища неизсънувани.

Колко много обич премълчана.

(„На Ива“)

 

Сякаш винаги има повече от една поанта и това не измества, не размива логическия и поетичен акцент, а обогатява смислите и чувствата чрез втори център. С необикновената си ерудиция и чувствителност Михаил Иванов сътворява цяла галактика от образи, звуци и цветове. Една невероятна амалгама, докосваща всичките ни сетива и усети – през болката-усамотеност до бликащата и несдържана радост- наслаждение.

Тази полифония от чувства е дори звуково предадена по неподражаем начин:

Всички камбани вътре в мене

Бият заедно.

Бият

камбани черни,

камбани тежки,

камбани огромни.

И между тях

само една

малка сребърна камбанка

нежно звъни.

 

(„Всички камбани вътре в мене“)

 

Сърцевината е малката сребърна камбанка, ако тя спре, ще спре и оглушителният грохот на тежките, черни камбани. И тогава ще настане тишина, безвремие. Тук отново си даваме смета, че всяка сила и всяка емоция тегнат към своята противоположност.

Друга важна тема в тази книга е времето, почувствано като несекващ пространствено-времеви континуум. В Кириловската църква в Киев иконата на Богородица изпровожда автора „със своите тъжни големи очи, с очите на жена на брега, която хиляди, хиляди, хиляди години изпровожда своя мъж в морето“. Не напомня ли това повтарящо се във времето и наред с това винаги ново заминаване за един отдавнашен и същевременно съвременен Одисей, който е чакан в своята Итака. В Богородица поетът ще разпознае и майката, която изпраща своя син. Времето, на което всички сме подвластни – още една енигма и предизвикателство за поетическото пространство на Михаил Иванов.

Особено важно място отново в контекста на съхранаване и нарушаване на симетрията има и образът на Христос. Михаил Иванов ни предлага два ракурса към Богочовека. Божествено безплътен е образът на Христос в стихотворението „Ecce Homo“ и авторът ще признае: „Не можем / да Го познаем“. Поетът ще положи този образ в симетрията на смъртта с новороденото. Йоан ще го отличи: „Ето агнецът Божий“, който ще поеме човешките грехове, а Пилат ще го посочи: „Ето човекът“, предавайки го на разбунената тълпа. И предстоят едно Разпятие и едно Възкресение. Също разрушаване и съхранение на симетрията.

Ще Го познаем ли – него Богочовека!?

Наред с всемирните въпроси, които поставя и които „никой век не разреши“, поезията на Михаил Иванов е и много земна и всекидневна. Невероятни находки са метафорите: „в усмивката на развалините на моето детство“, „усмивката на пролетната вечер“, „до нас застава тихо младостта ни и нежно се усмихва“. Всеки поет има любими метафори, чиято фреквентност в стиховете му е видима. Мисля, че при Михаил Иванов най-честото градиво е думата „усмивка“. Това придава и определена доминираща тоналност на стиховете му.

От друга страна, предметността на тази урбанистична поезия се вписва в контекста на Далчевата поезия и на последващото поколение български поети. Както и този „нюансизъм“, който постигаше Радой Ралин в лириката си и който искаше на утвърди като стил.

Ръми, а аз се скитам из нощния град.

Целуват лицето ми хладни сълзи.

Над мене надвисват се черните сгради.

А светят прозорци, прозорци, прозорци…

 

(„По нощните улици“)

 

Този изчистен до графичното бяло и черно ескиз въздейства не по-малко от цветните платна в някои други творби на автора. Талантът му е еднакво силен и в лаконичността на графиката, и в пищността на цветовете. Неговата рефлексивна поезия е и многоцветна, и черно-бяла, изтъкана е от красота и нежност, от любов. Поезия, която те опиянява, най-често с една светла тъга.

Дали ще е на брега на Волга или на стар площад в Брюксел, в Париж (в Париж, в малкия музей Мармотан, авторът ще потъне в магията на картината „Впечатление. Изгрева на слънцето“ на Моне и ще се роди стихотворението „Животът ми клони към своя залез“), или на Созополските скали, Михаил Иванов ще търси неспокойно в сънищата на поезията си човека – човека в себе си, човека в другия, човека във всеки един от нас. Който ще гради и ще руши своите вътрешни и външни илюзии. Ще запазва и нарушава симетрията. Защото знае:

 

Той е просто човек.

Който издига паметници

и който ги разрушава.

Този човек.

Който обича приказките.         

 

(„Този човек“)

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ЮБИЛЕЙ

    Том Круз на 60

    Днес едва ли някой предполага, че в живота му е имало и трудни мигове, а и отчаяние. 

„Любовта не се доказва или измерва – тя съществува и това е достатъчно.“

Жоржи Амаду, бразилски писател, роден на 10 август преди 110 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Изобретяване на самотата" - книга за паметта и самотата

 

Една неопределима жанрово книга с много вълнуващи прозрения от майстора на словото Пол Остър

Прочетете „Хората на Путин"! Няма да съжалявате

Николай Слатински: Ех, ако можех, щях да заръчам по един екземпляр от книгата за всички наши политически путинофили

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков