БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Гледах „Плачещият мъж“ , лебедовата песен на великия Клинт Истууд, и както се казва, не мога да мълча. Ще отбележа предварително за феновете на поредицата „Мръсният Хари“ (1971 -1989) да го пропуснат, за да си спестят безсмисленото разочарование.
„Плачещият мъж“ е съвсем друга опера. От най-висока класа.
Ако трябва да дам пример – това е Верди и Пучини на киното, събрани в едно.
„Плачещият мъж“ е като отлежало вино и зрял портокал, съблазнява бавно, но напоително и много ефективно.
Направен по романа на Н.Ричард Наш, в колаборация с продуцента Албърт Руди, подписал се под класики като „Кръстникът“ (1972 - 1992), „Рали Кенънбойл 2“ (1984) и „Момиче за милиони“ (2004), филмът е върховна наслада за сетивата, образец на изискано артистично кино, на неповторима актьорска и режисьорска интерпретация.
„Плачещият мъж“ е блестящ пример за модерна класика, а Истууд има немалко такива – от „Бледият ездач“ (1985), „Птицата“ (1988), „Непростимо“(1992), през Мостовете на Медисън“ (1995), до „Мистичната река“ (2003), „Момиче за милиони“ (2004) и „Американски снайперист“ (2014) и за това как простотата на изразните средства – музика – Марк Манчина, операторска работа – Бен Дейвис, драматургия – Ник Шенк и Н. Ричард Наш и режисурата на самия Истууд работят за създаването – естествено и непосредствено - на шедьовър, с който великият Клинт иска да бъде запомнен от многобройните си почитатели по света.
Аз лично се учудвам на неговата креативност и продуктивност, удивявам се как на 91 години той може да режисира и продуцира, да изпълнява главна роля в нелек филм, да язди диви коне, да лекува кози и кучета, да кара като Шумахер, да готви и поправя стари бракми, преживявайки и автомобилна катастрофа и да ни поднесе прекрасен филм – метафора за отминаващия живот и затова колко е важно дори и на стари години да запазиш своето достойнство, да отстояваш истината, да бъдеш коректен с близките и партньорите си.
За да бъдеш възмезден от съдбата с любовта на всеотдайната Марта – Наталия Травен.
Всъщност „Плачещият мъж“ е и филм за възмъжаването , за пътя, за трудното откриване и отстояване на правдата, за това как една частна поръчка от 1980 г., приета от ментора Хауард Полк – Дуайт - Йоакам – за връщането на сина му Рафо – Едуардо Минет от Мексико сити и от лапите на алчната му и властна майка – сеньора Рейес – Ана Рей, преобръща живота и съдбата на един тийнейджър и на един уморен старец, бивша родео звезда,които преоткриват света и живота, поемайки всеки по своя път и цел…
Не мога да опиша възхищението си от брилянтната работа на Истууд като Майк Майло, навлякъл симпатично пончо, с което напомня първата си знаменита роля в „За шепа долари“ (1964) на Серджо Леоне.
Ще посоча, че тя е пример на високо актьорско достижение, на онова привлекателно съвършенство, което се постига след 7 десетилетия упорит труд в киното.
„Плачещият мъж“ е топъл, нежен и чувствен филм. Ще ви разнежи със сигурност, а има и сцени – особено в къщата на Марта, където фокусът е създаденият от нея уют, които ще ви накарат дори да се разплачете.
Аз лично не се срамувах от сълзите си, знаейки че те не са плод на спекулативни хватки, а на блестящото умение на голям кинематографист, продължаващ да ни поднася незабравими изненади до края на живота си.
Гледал съм последните филми на доста от филмовите титани – Джон Хюстън, Франк Капра, Джон Форд, Чаплин, Винсент Минели, Хауард Хокс, Фред Зинеман…
Ще посоча с гордост, че Клинт Истууд не само не им отстъпва, но напротив – създал е великолепен опус, с който спокойно може да каже сбогом на Седмото изкуство.
Дълбок поклон за стореното, мистър Истууд.
И с благодарност за поднесените празници през всичките тези години!
„Плачещият мъж“, 2021, 104 мин.,„Уорнърбрадърс“, „Нетфликс“, „Малпасо“,продуцент и постановчик Клинт Истууд, сц.Ник Шенк и Н. Ричард Наш по едноименния му роман
P. S. Необяснимо защо филмът носи в превод дългото и скучно заглавие „Какво означава да си добър човек“. Аз предпочитам коректната интерпретация на оригинала.
