БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
„Само да вметна“ е дългоочакваното защитно слово на Уди Алън.
Пред неговите почитатели,пред близките му – включително съпругата Сун-И и пред историята. Логично е да ползва мемоара, зад чийто плащ, умело прикрит, излага възгледите си за живота и изкуството. И е наистина за чудене как този хрисим и толерантен човек, образец на почтеност и работоспособност, дал възможност на шестима актьори да получат „Оскар“,самият той спечелил наградата за сценарист и режисьор за „Ани Хол“ през 1977 г., най-личният представител на народа си, класикът на американското кино, носител на почетен „Златен глобус“ от 2014 г. за изключителен принос към световното киноизкуство, изведнъж се превръща в мразен и ненавиждан тип, в „обществен враг №1“.
Творец с 65-годишна успешна кариера, със стотици скечове и фейлетони, с три книги и три албума със записи на свои шоу спектакли, джем сешъни, постановки в театъра, операта, телевизията, с над 50 филма като сценарист и режисьор, с 14 кинороли при свои колеги, става персона нон грата.
Вече няма кой да финансира и разпространява филмите му в САЩ, старите му работи са свалени от тв и университетските програми, сцените с негово участие се трият от документални филми, а самият той е подложен на остракизъм – все едно е възкръснало времето на маккартизма.
Късна, скъпа и ненужна жертва на движението „#Me Too“ и един срамен съдебен процес, на който бившата му съпруга го обвинява, че е блудствал на тавана на къщата й с нейната осиновена дъщеря Дилън.
Кошмарът започва на 4 август 1992 г., делото се точи с години, Алън е оправдан, но скандалът избухва с нова сила през 2017 г.
Като своеобразен римейк, но много по-поразяващи безпощаден.
Удивлявам се на устойчивостта на Уди Алън.
Той играе във филмите си обикновено невротизиран интелектуалец – смотаняк, а в края на живота си – от 82-та си година нататък показва твърдост и издръжливост, които са възхитителни.
Той не унива, не се предава, пише и снима и с горчиво – сардонична ирония рисува абсурда около себе си. Сравнете тона в „Само ще вметна“ с беседите му със Стиг Бьокман в „Аз пиша чрез филми“, появили се на нашия пазар преди пет години и ще установите жестоката промяна.
Пред шведския изследовател Алън е делови, лапидарен , конкретен и все още ведър и оптимистично настроен. В мемоарите си е силно огорчен, мрачен, уязвен, дори непукист.
Разочарован е от своите колеги, които с малки изключения – Алек Болдуин, Скарлет Йохансон, Даян Кийтън – не го подкрепят и не споделят откровено и открито неговата невинност. Така една изключително успешна, плодотворна, добре заплатена на финала си се превръща в кошмар.
Подобно на Чаплиновата „Моята автобиография“(1964) и Алън 55 години по-късно се залавя да пише мемоари, засегнат като реноме и със стремеж да докаже правотата на своите помисли и действия.
Но е тъжно как лицемерно губи подкрепа, изоставен е и е тикнат в ъгъла като употребен реквизит.
Дали ще го последва съдбата на Орсън Уелс и ще се принуди да снима късометражки за лично удоволствие?
ИЛИ ЩЕ ПРОДЪЛЖИ НАПРЕД?
От финалните редове на „Само да вметна“ като че ли остава впечатлението, че „Фестивалът на Рифкин“ (2020) ще е последният му филм, краят на славното приключение в целулоидния свят, започнало така обещаващо с „Какво ново, маце?“ през 1965 година.
Но знае ли човек – от Алън може да се очаква всичко. И само да вметна – не смятам, че си е казал последната дума, дори и с тези мемоари.
Може би се готви за своя последен скок?
Уди Алън, „Само да вметна.Автобиография“,С., 2021, изд.“Кръг“, 359 стр., превод от английски Василена Мирчева и Мартин Петров
