SKIF

„Spotlight” – това е разследващата рубрика на американския вестник „Бостън глоуб”. Мечтата на всеки честен журналист. „Под прожектора” й попадат всякакви афери, нарушения и престъпления на силните на деня в САЩ. Големият скандал, който журналистите от отдела разплитат, е този със сексуалните извращения в католическата църква и разкритието, че десетки, стотици, хиляди деца в Америка и по света са станали жертва на свещеници. Статиите в рубриката „Spotlight” преди няколко години доведоха до огромен трус в църквата, стигнал до Ватикана. Благодарение на него на показ излязоха лицемерието както на католическите „принцове”, както наричат кардиналите, така и на обществото, което си е затваряло очите. 

Това разказва филмът, отличен от гилдията на американските актьори, от филмовите критици на САЩ, номиниран и за „Оскар”. Той заслужава всички тези награди без съмнение. Силната история е носена на раменете от отлични актьори, чудесна режисура и опитна камера. Тук няма изпъкващ главен герой, може би донякъде Майкъл Кийтън. Но не само. Също и ролите на Майк Ръфало, Рейчъл МакАдамс, Лев Шрайбър, и още, още. 

Проблемът с филмите по действителен случай обикновено е, че случаят е известен и че има опасност от предвидимост и документалност. Маккарти е избягал от тези подводни камъни и е успял да поддържа класически съспенс в сюжета. 

Въпреки това любопитното е, че много от коментарите на зрителите за „Spotlight” са посветени не на самия филм, а на необходимостта от свободна преса, разследваща журналистика и прозрачност на действията на хората, облечени във власт. Филмът е сравняван с „Цялото кралско войнство”, отразяващ скандала, довел до оставката на президента Никсън. 

Това, че посланието е стигнало до по-голямата част от публиката, е отлична новина. До българските зрители то стига с обратен знак – възможна ли е такава журналистика в България, при положение че над 50% от медиите са зависими или директно притежавани от хора от властта. И дали разследващите репортери в България биха получили възможност, време и подкрепа като колегите си от Бостън, дали разкритието би довело до качествена промяна или би потънало в апатията на посткомунистическото ни общество?

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз винаги много съм пушил, пил и обичал. Всъщност съм живял не твърде дълго, но прекалено активно. Един ден Железният рак ще ме отнесе. Тогава ще съм умрял от прекалено много живот.“

 Иън Флеминг, английски писател, роден на 28 май преди 114 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

“Величие и низост" показва какви политици липсват днес

 

 Твърде много са чембърлейните и твърде малко чърчилите в днешната политика. Твърде малко и твърде малки

Нагоре по обратния път 

 

Литературните умения на един професор по право

Гледайте “Второто освобождение”

 

Ние винаги на 1 февруари отбелязваме гибелта на жертвите на Народния съд и избиването на интелектуалния елит. Но всъщност чрез този филм ще разберете много по-страшното за бъдещето ни пречупване на българската нация - което виждаме и днес с реакциите на войната, с хилещите се емотикончета на снимките от Буча, в речника на водещите ни политици.