Публикуваме есето на американския поет, писател и философ Хенри Торо „Гражданско неподчинение”, заради неговата актуалност. Фундаменталният текст е между страниците на сборника с есета „Дивите ябълки” на издателство „Кръг”, в превод на Албена Бакрачева.
Хенри Дейвид Торо е считане за предшественик на екологичните движения. През 1846 г. отказва да плаща данъци заради Мексиканско-американската война. Арестуван е и за кратко е зад решетките. Три години по-късно пише знаменитото си есе „Гражданско неподчинение”, в което описва за пръв път теорията на активен отказ за подчинение на определени закони, изисквания или заповеди на правителство, без да се прибягва до физическо насилие. Оригиналното заглавие е "Съпротива на гражданското правителство". Гражданското неподчинение е използвано в ненасилствените съпротивителни движения в Индия (Движението на Махатма Ганди) , в борбата срещу апартейда в Южна Африка и при Американското движение за граждански права.
„ГРАЖДАНСКО НЕПОДЧИНЕНИЕ” (със съкращение)
От сърце поддържам идеята, че най-добро е това правителство, което управлява най-малко, та бих желал да я видя по-скоро и последователно осъществена на практика. Бъде ли приложена, в последна сметка тя ще придобие също тъй верния според мен смисъл, че най-добро е това правителство, което изобщо не управлява, и когато хората узреят за подобно правителство, ще го имат. В най-добрия случай правителството е само една целесъобразност, но обикновено повечето и навремени всички правителства са нецелесъобразни. Възраженията, повдигани срещу съществуването на постоянна армия – а те са много и основателни и заслужават да се наложат, – биха могли да се повдигнат и срещу съществуването на постоянно правителство. Постоянната армия осигурява само властта на постоянното правителство, което не е нищо повече от средство, избрано от хората за изпълнение на волята им, и може да се поддаде на злоупотреби и поквара още преди да е влязло в действие. Вижте днешната Мексиканска война – дело на неколцина, използващи постоянното правителство като свое оръдие, понеже инак народът не би прибягнал до подобна мярка…
За хората правителството представлява нещо като дървен топ, но ако наистина решат да го използват като такъв и го насочат едни срещу други, той ще се разпадне; ето че и за подобна цел той е напълно ненужен, понеже на хората им е достатъчна каква да е сложна машинария, чийто грохот да чуват, та да оправдават собствената си представа за правителство. Така правителствата показват колко успешно хората могат да бъдат заблуждавани и дори да се самозаблуждават, уж все за собствено благо. Блестящо, трябва да се признае. Ни веднъж американското правителство не е подкрепило някое начинание по друг начин освен посредством пъргавината, с която се е отмествало от пътя му. Не то осигурява свободата на страната. Не то умиротворява Запада. Не то дава образование. Не то, а характерът, присъщ на американския народ, е в основата на всичко постигнато. Тоя характер би постигнал и повече, ако навремени правителството не беше заставало на пътя му. Защото по замисъл правителството е целесъобразност, посредством която людете биха могли да си осигурят независимост един от друг, и както е казано, колкото по-целесъобразно е едно правителство, толкова по-независими са управляваните. Ако търговията не притежаваше гъвкавостта на каучука, тя никога не би съумяла да прескача препятствията, които законодателите непрекъснато изпречват на пътя й; бъдат ли съдени цялостно според последствията от деянията им, а не частично според намеренията им, тия хора заслужено би трябвало да бъдат третирани и наказвани като злодейците, които слагат препятствия по железопътните релси.
Но говоря ли по същество и като гражданин, аз – за разлика от наричащите себе си неправителствени люде – се обявявам не за незабавно премахване на правителството, а за незабавно подобряване на правителството. Нека човек оповести що за правителство би спечелило уважението му – това вече ще е стъпка към усъвършенстването на държавното управление.
В последна сметка, щом властта вече е преминала в ръцете на народа, мнозинството е оставено да управлява и управлява дълго не защо¬то е по-голяма вероятността правото да е на негова страна, не защото и малцинството на¬мира това за по-справедливо, а поради физическото му превъзходство. Обаче правителство, в което мнозинството надделява при всички случаи, не може да се основава на справедливостта – дори и такава, каквато я разбират хората. Невъзможно ли е правителство, в което не мнозинството по право, а съвестта да решава кое е добро и кое – зло; в което мнозинството да решава само ония въпроси, спрямо които е приложим законът за целесъобразността? Нима е нужно гражданинът за миг дори, дори в нищожна степен да подчинява съвестта си на законодателя? Защо тогава всеки човек има собствена съвест? Мисля, че първо трябва да сме хора и подир това – поданици. Не е толкова важно да питаем уважение към закона, колкото към правдата. Едничкото задължение, което имам право да поема, е по всяко време да върша онова, което смятам за правилно. Съвсем вярно е твърдението , че общността няма съвест; но общност от съвестни люде е вече общност СЪС съвест. Законът не е направил хората ни на йота по-справедливи, а от почит към него дори и добронамерените стават всекидневно проводници на несправедливостта. Често срещано и естествено следствие от неоправданата почит към закона е гледката на колона войници с полковника, капитана, ефрейтора, редниците, барутчиите и всичко останало, маршируваща в безупречен ред през гори и поля към бойната линия – пряко воля, пряко здрав разум и съвест, от което, разбира се, маршовата стъпка става насилена и води до сърцебиене. Никой от тях не изпитва съмнение, че е въвлечен в пъклено дело, всички до един желаят мир. Какви са те тогава? Хора ли са изобщо или малки подвижни укрепления и муниционни складове на разположение на някой овластен безскрупулен човек? Идете в морската школа и понаблюдавайте някой курсант – човек, какъвто само американската държавна машина може да създаде, или по-скоро бледо подобие на човек, продукт на зловредните й действия: уж здрав и прав индивид, а вече, тъй да се каже, погребан с военни почести и музика, при все че:
Додето трупа му влечахме към бранния вал,
Барабан не удари, ни песен ехтеше;
И никой не даде на прощаване залп
Над гроба, където героят лежеше.
Преобладаващата част от хората служат на държавата по тоя начин – не преди всичко като хора, а като машини, с телата си. Те съставляват постоянната армия, полицията, тъмничарите, posse comitatus и пр…
Подобни люде не внушават по-голямо уважение от сламени чучела или купчини смет. Значимостта им може да се сравни единствено с тая на конете и кучетата. И въпреки това обикновено тъкмо те минават за добри граждани. Други, като повечето законодатели, политици, адвокати, министри, чиновници, служат на държавата предимно с главите си и тъй като твърде рядко се позовават на морала, еднакво вероятно е без умисъл да служат и на Дявола, тъй както и на Бога. И само някои, като героите, патриотите, мъчениците, реформаторите в големия смисъл на думата, ЧОВЕЦИТЕ, служат също тъй и със съвестта си на държавата, поради което най-често се опълчват срещу нея и биват обявявани за врагове. Мъдрият човек може да бъде полезен само като човек; той не би допуснал да го сведат до „глина“, с която „ралъците запушват, за да не влиза вятър“ , а би оставил тая задача на праха си:
… Твърде висш съм
По своя род и титла, за да бъда
Използуван като послушен роб,
Служител сляп, бездушно сечиво
В ръцете на коя да е държава.
Оня, който изцяло се раздава на ближните си, изглежда в очите им ненужен и себичен. А който раздава само част от себе си, бива провъзгласяван за благодетел и човеколюбец.
Как подобава човеку днес да се отнася към американското държавно управление? Моят отговор е, че всяко обвързване с него носи позор. Нито за миг не мога да съзра МОЯТА държава в тая политическа организация, която е също тъй държава на РОБИТЕ.
Всички признават, че човек има правото на революция, сиреч правото да откаже покорство и да се опълчи срещу държавата, когато нейната тирания или безпомощност стане извънмерна и непоносима. Почти всички обаче смятат, че случаят днес не е такъв. Друго било при Революцията от 75-а година . Но вземе ли някой да ме убеждава, че тогавашното правителство било лошо, понеже обмитявало някои вносни стоки, докарани до американските пристанища, едва ли ще му обърна внимание, тъй като спокойно мога и без тия стоки. Във всяка машина има триене и навярно ползата покрай него е достатъчна, за да уравновесява вредата. Във всеки случай е много зловредно от това да се прави проблем. Когато обаче триенето вземе да преобладава в машината, сиреч, когато тиранията и грабителството тръгнат ръка за ръка, то според мен е дошло времето да се отървем от тая машина. Казано другояче, когато една шеста от числеността на един народ, заел се да даде убежище на свободата, са роби, когато цялата страна е несправедливо нападната и опустошена от чуждоземна армия и подчинена подир на военен закон, то едва ли честните люде биха избързали, ако вдигнат революция. Причината, поради която тоя дълг става неотложен, е, че наша е нашественическата армия, а не жестоко опустошената страна…
Аз не враждувам с далечни неприятели, а с ония, които тук, у дома, заговорничат с тях и слушат заповедите им и без чиято помощ далечните неприятели биха били безвредни. По навик казваме, че масите още не са узрели, но всъщност напредъкът върви бавно, защото богоизбраните с нищо не са по-мъдри или по-добри от останалите. Не е толкова важно да има много като теб добри; по-важно е някъде да съществува абсолютна доброта – защото от нея ще се закваси цялото тесто . Има хиляди люде, които ПО РАЗБИРАНИЯ са противници на робството и войната, но на дело не вършат нищо, за да ги премахнат; които се смятат за потомци на Уошингтън и Франклин, а седят с ръце в джобовете, признават, че не знаят какво да правят, и тъй нищо не правят; които забравят дори свободата заради свободната търговия и подир обед ведно с борсовия бюлетин спокойно прочитат и последните новини от Мексико, като може и да позадрямат над тях. А какво съобщава борсовият бюлетин за честните и родолюбивите днес? Че се колебаят, че се вайкат и навремени изготвят петиции, но тъй и не вършат нищо сериозно и решително. С цялата си добронамереност те чакат други да поправят злото, та да няма повече за какво да се вайкат. Най-много с безсилен глас и плаха благословия да подкрепят доброто, което ги подминава. На деветдесет и девет радетели за доброто се пада един-едничък добродетелен човек. А далеч по-лесно е да имаш работа с действителните притежатели на едно качество, отколкото с временните му ревнители.
Всяко гласоподаване е вид хазарт, подобно на дамата и таблата, но с лек привкус на морал; една игра с доброто и злото, с въпросите на морала, съпътствана, разбира се, от обзалагания.Репутацията на гласоподавателите не е заложена на карта. Давам аз гласа си според както, да кажем, съм преценил за правилно, но животът ми не зависи от това дали правилното според мен ще надделее. Склонен съм да се съглася с мнозинството. Неговите задължения следователно се изчерпват с целесъобразността. Дори и гласуването в полза на правдата е равносилно на бездействие. То означава ни повече, ни по-малко да изразиш пред хората желанието си тя да възтържествува. Мъдрият човек не би оставил правдата на волята на случая, нито би желал тържеството й посредством властта на мнозинството. Доброто в масовите действия на хората е нищожно. Когато накрай мнозинството гласува премахването на робството, то ще е от безразличие или пък защото от робството няма да е останало много, което да бъде отхвърлено посредством гласовете му. Тогава единствените роби ще бъдат НЕГОВИТЕ ЧЛЕНОВЕ. Премахването на робството ще ускори едничък ОНЯ глас, който утвърждава личната свобода на подавателя си…
Нашите статистики са погрешни – изкарват населението твърде многобройно. По колко ЧОВЕКА се падат в тая страна на квадратна миля? Едва ли и по един. Да не би Америка да не е примамлива за заселване? Не е това. Но американецът е деградирал до същество от особена порода, отличаващо се с прекомерно развит орган за стадна принадлежност и демонстриращо очебийна липса на интелигентност ведно с ведро самоупование, чиято първа и основна грижа още с идването му на бял свят е да поддържа в добро състояние приютите за бедни и преди да е надянал одеждите на зрелостта, да е събрал средствата за подпомагане на вдовиците и сираците. Накратко – същество, поставило живота си в служба на Взаимоспомагателната каса, която му е обещала в замяна прилично погребение…
След първото изчервяване от греха идва без¬различието към него; от безнравственост той се превръща, тъй да се каже, в НЕнравственост, която не е съвсем ненужна в живота, какъвто сме го създали.
Най-разпространите и преобладаващи прегрешения биват подкрепяни от най-безкористната добродетел. Затова и леките укори, често отправяни към добродетелта на патриотизма, обикновено падат върху благородните души. Негодуващите срещу облика и средствата на правителството в действителност му служат посредством верността и подкрепата си, те са несъмнено най-ревностните му поддръжници и затова често стават сериозна пречка по пътя на реформите. Намират се даже и такива, които настояват пред щата съюзът да бъде разтурен и президентските пълномощия – премахнати. А защо сами не разтрогнат съюза между себе си и щата и не откажат да добавят своя дял към неговото имущество? Нима отношението между тях и щата не е същото, както между щата и федерацията? И не са ли едни и същи причините, възпиращи щата да се опълчи срещу федерацията и нея – срещу щата?
Как е възможно човек да бъде удовлетворен просто от това, че има мнение? Къде е удовлетворението, ако той е на мнение, че е недоволен? Ако съседът ти те измами с един-едничък долар, нали не оставаш със скръстени ръце, удовлетворен, че знаеш за измамата, че говориш за нея или дори че го молиш да ти плати дълга, ами незабавно вземаш решителни мерки, за да си получиш цялата сума и никога повече да не бъдеш мамен. Разминаването между дела и убеждения, между разбиране за добро и добродетелност променя много неща, много взаимоотношения; по своя характер то е революционно и предизвиква несъвместимост с почти всичко съществуващо. То разделя не само държави от църкви, но и семейства; нещо повече, то раздвоява и личността, разделяйки дяволското от божественото в нея.
Несправедливи закони съществуват: ще приемем ли да им се подчиняваме, или ще се опитаме да ги подобрим и само додето успеем, ще ги спазваме, или пък незабавно ще се заловим да ги нарушаваме? При правителство като понастоящем нашето хората обикновено решават да изчакат, додето убедят мнозинството да промени законите. Повечето смятат, че проявят ли непокорство, вредата ще е по-голяма от ползата. Виновно за това е самото правителство. ТО Е, което действително прави вредата по-голяма от ползата. Защо не е по-разумно, та да предугажда и провежда необходимите реформи? Защо не тачи своето мъдро малцинство? Защо крещи и се съпротивлява още преди да е наранено? Защо не поощрява своите граждани винаги да следят и го уведомяват за грешките му и тъй да му помагат да се справя с тях по-добре? Защо вечно разпъва Иисуса, отлъчва от църквата Коперник и Лутер, а Уошингтън и Франклин обвинява в бунтарство?
Излиза, че съзнателният и на дело осъществен отказ от властта е единственото престъпление, нескроено досега от едно правителство – нали в противен случай би му било наложено определено, подходящо и съответно наказание? Ако човек, непритежаващ собственост, откаже макар и веднъж да отдаде девет шилинга за държавата, затварят го за време, неограничено от никой мен познат закон и определено по усмотрение на ония, които са го затворили, но открадне ли деветдесет и девет пъти по девет шилинга от държавата, бързо-бързо го пускат отново на свобода.
Ако несправедливостта е част от неизбежното триене в машината на държавното управление, значи няма що: може машината да се износва бавно, но накрая все ще се износи. Ако несправедливостта единствена поддържа някоя пружина, скрипец, въже или лост, тогава би могло да се поразмисли дали при една намеса вредата няма да се окаже по-голяма от ползата. Но ако несправедливостта е от такова естество, че те превръща в свой проводник, тогава моят съвет е: престъпи закона. Нека животът ти стане прът в колелата на машината. При всички случаи гледай да се убедиш, че не си станал оръдие на злото, което осъждаш.
Колкото до възможността да си послужиш със средствата, осигурени от държавата за разправа със злото, то на мен подобни средства не са ми известни. Или поне отнемат твърде много време и човек може да си отиде, преди да е успял да ги приложи. А мен ме занимават съвсем други въпроси. Дошъл съм на тоя свят не с цел да го пригодя за живеене, а за да живея в него, бил той добър или лош. Човек не бива да се занимава с всичко, а с НЕЩО; и след като не може да се занимава с ВСИЧКО, няма причина да става маша в ръцете на злото. Да се допитвам до министър-председателя и законодателните органи, е точно толкова мое задължение, колкото е тяхно задължение да се допитват до мен. Ами ако не ме чуят – какво да правя тогава? Ето случай, за който държавата не е предвидила разрешение: самата й конституция отразява злото. Подобна оценка може да изглежда остра, крайна и враждебна, но като се има предвид институцията, която си я е спечелила по право, тя е равнозначна на най-милия комплимент. И така, всяка промяна към добро е съпроводена с трудности, както раждането и смъртта – с гърчове на тялото.
Без колебание заявявам, че тия, които се наричат аболиционисти, би трябвало незабавно да лишат правителството на Масачузетс както от личностната, тъй и от имуществената си поддръжка, а не да изчакват, додето получат пълно мнозинство, и да търпят други да печелят надмощие благодарение на тях. Според мен, ако Бог е на тяхна страна, това е достатъчно и няма нужда да чакат пълно мнозинство. Нещо повече – всеки човек, по-прав от ближния си, сам по себе си съставлява мнозинство…
И тъй, държавата никога с умисъл не удря по разума и моралните устои на човека, а само по тялото му, по сетивата му. Тя не е въоръжена с висока мъдрост или почтеност, а с височайша физическа мощ. Не съм се родил, за да търпя насилие. Ще дишам тъй, както на мен ми харесва. Да видим тогава кой ще излезе по-силният. Коя сила обикновено печели надмощие? Власт над мен може да упражнява само оня, който се подчинява на по-висш закон в сравнение с мен. А ме насилват да съм станел като всички. Не знам ЧОВЕК да е бил СИЛОМ принуден от масите да живее по един или друг начин. Що за живот би било това? Сблъсквам ли се с правителство, което ми казва: „Парите или живота!“, защо да му давам незабавно парите си? Може да е изпаднало в голямо затруднение и да не знае какво да прави – не съм аз тоя, който ще му помогне. То трябва да си помогне само – тъй както постъпвам аз. Вайкането не води доникъде. Не съм аз отговорен за състоянието на обществената машина…
Зная, че повечето хора мислят различно от мен, както и че ония, чийто живот е професионално свързан с изучаването на тия и сродните им въпроси, също тъй малко са съгласни с мен. Държавните мъже и законодателите, застанали плътно зад конституцията, не могат никога да я видят ясно очертана и оголена. Говорят, че обществото било динамично, но то е тяхното място за отдих. Нека бъдат хора с опит и признание, направили несъмнено гениални и дори полезни открития, за които сме им искрено благодарни, обаче умът и ползотворната им дейност са изцяло затворени в определени неособено широки рамки. Те са навикнали да забравят, че Светът не се управлява от политиката и интереса. ..
В Америка не се е появил нито един гениален законодател. Такива поначало са малко в световната история. Хиляди са ораторите, политиците, красноречивите люде, но още не е отворил уста за слово човекът, който може да постави най-наболелите въпроси на деня. ..
Държавната власт, била тя и такава, на каквато с готовност бих се подчинил – защото с радост бих следвал ония, които знаят и могат повече от мен, та дори и ония, които нито знаят, нито могат толкова, – си остава безнравствена власт: за да бъде истински справедлива, тя трябва да получи одобрението и съгласието на управляваните. Тя може да има нравствено оправдани права над личността и собствеността ми само ако аз съм го допуснал. Напредъкът от абсолютна към ограничена монархия, от ограничена монархия към демокрация е напредък към действителното уважение на личността. Мъдростта на китайския философ е била толкова голяма, че е смятал личността дори за основа на империята. Нима демокрация като тая, която познаваме, е възможно най-добрият вариант на държавно управление? Не може ли да се направи крачка напред към признаването и прилагането на човешките права? Една държава никога не ще бъде свободна, докато не признае и не започне да зачита личността като по-висша и независима сила, извор на собствената й сила и власт. Мечтая си за държава, която съумява най-малкото да бъде еднакво справедлива към всички и да се отнася към личността като към ближен; която не би приемала за противодействие, нарушаващо собствения й хармоничен облик, ако няколко души, инак изпълняващи всичките си задължения на добри съседи и ближни, заживеят настрана от нея – без да и се месят, но и без да очакват нищо от нея. Държава, която роди такъв плод и изстрада развитието му до пълна зрелост, би отъпкала пътя към още по-съвършена и славна държава, каквато също тъй съм си представял, но досега никога не съм виждал.
1849 г.