САВА СЛАВЧЕВ

Франко Кардини, познат на българските читатели с книгата си "Европа и ислямът", както и с откритата си лекция преди три години в София, продължава неравната борба по разясняване и осветляване на отношенията между Запада и мюсюлманския свят, като изследва  тази комплексна, полиморфна и противоречива реалност, която още остава непозната за повечето от нас. Тезата за "заплахата ислям"  често се ползва за разсейване на общественото мнение от света, в който доминират бруталните финанси и икономическите интереси. Истинският враг се оказва несправедливото устройство на този свят, абсурдното разделение на човечеството,  охолството на шепа хора и бедността на милиони. Авторът, освен силната аргументация на тезите, застъпени в книгата, допринася и практически с действията си за по-доброто разбиране между двете култури: в Баньо а Риполи, където живее, пред вратите на Флоренция, Кардини организира частни, църковни  и институционални инициативи с трийсетината сенегалци, пристигнали в градчето, целящи разговор, опознаване и срещи с другия.

Разбирането на другостта като ключ за устойчиво решаване на проблема и задължителното условие за правене на разлика между "ислям" и "ислямизъм".

"Ислямът е заплаха". ЛЪЖА!

ФРАНКО КАРДИНИ, познат на българските читатели с книгата си "Европа и ислямът", както и с откритата си лекция преди три години в София, продължава неравната борба по разясняване и осветляване на отношенията между Запада и мюсюлманския свят, като изследва  тази комплексна, полиморфна и противоречива реалност, която още остава непозната за повечето от нас. Тезата за "заплахата ислям"  често се ползва за разсейване на общественото мнение от света, в който доминират бруталните финанси и икономическите интереси. Истинският враг се оказва несправедливото устройство на този свят, абсурдното разделение на човечеството,  охолството на шепа хора и бедността на милиони. Авторът, освен силната аргументация на тезите, застъпени в книгата, допринася и практически с действията си за по-доброто разбиране между двете култури: в Баньо а Риполи, където живее, пред вратите на Флоренция, Кардини организира частни, църковни  и институционални инициативи с трийсетината сенегалци, пристигнали в градчето, целящи разговор, опознаване и срещи с другия.

Разбирането на другостта като ключ за устойчиво решаване на проблема и задължителното условие за правене на разлика между "ислям" и "ислямизъм".

ОТКЪС

Глава седма

“Има само един ислям”

С една дума – какво представлява ислямът и накъде отива той през този наш все още млад век, открит тържествено чрез страховития образ на падането на Двете кули?

Ние казваме ислямът, но както вече споменахме, може би по-правилно би било да говорим за различни видове ислям. От друга страна, за християнството и за юдейството също би могло и би трябвало може би да се говори в множествено число. Така или иначе в интерес на яснотата на настоящите кратки бележки преди всичко ще припомним някои основни данни. Общността от вярващи мюсюлмани се е разделила през V в. на три основни конфесии – сунити, шиити и хариджити, които на свой ред са се разделили на различни школи и секти.

В днешно време мнозинството от мюсюлманите - около 85% от общия брой на вярващите или от онези, които от социологическа гледна точка са смятани и се броят от статистиката за такива, доколкото са родени в държави с мюсюлманско мнозинство, се обявяват за „сунити”. Тоест, те се разпознават в суната - „традицията”, чиито канонически инструменти са Коранът, Свещената книга, съдържаща Божието слово, въплътило се в Него и съществуващо заедно с него, както и хилядите хадиси, т.е. „разкази”, отнасящи се до dicta et facta  на пророка Мохамед и събрани от многобройни свидетели. Докато „шиитите” водят произхода си от шиа , „партията” на Али, зет и братовчед на Мохамед, който е смятан за верен имам и родоначалник на редица имами, на свой ред верни посредници между Бог и хората. Шиитите признават Корана, но отхвърлят авторитета на хадисите  и очакват появата на последния имам, „скритият” (махди), в края на всички времена. През 657 г. след битката при Сиффин, от шиа се отделила пуританската фракция на хариджитете, „онези, които са излезли”. Според хариджитите ролята на „халиф”, духовен глава на общността на вярващите и наместник на Пророка, следва да бъде предоставяна по принципа на равенството на най-добрия сред вярващите, независимо от неговата раса и от неговия ранг.

Сунитите се делят на четири основни юридическо-теологични школи: „маликити”, локализирани преди всичко в страните от Магреб; „шафиити” – преди всичко в Западна Африка; „ханбалити” – на Арабския полуостров; „ханафити” - на територията между Близкия изток и Централна Азия. Обаче от една древна юридическа школа, първоначално дефинирана като „рационалистка” и съществувала още през X в. - школата на „мутазилитите”, през периода между XIX и XX в. е възникнало реформистко-радикалното движение на салафийа (от салаф - „завръщане към религията на първоизточниците”), което на границата между тези два века се групирало около имама Мохамед Абду и неговия реформизъм (ишлах), изразяван от кораничния университет на Ал-Азхар в Египет и стремящ се към връщане на чистотата на вярата. Освен това трябва да имаме предвид и „уахабитите”. Те са получили това наименование от своя основател Мохамед ибн Абд ал-Уаххаб (1703-1792), но предпочитат да се дефинират като ал-Мувахидун („последователи на божието единство”). Те настояват на необходимостта от буквално приемане на Корана и на хадисите и се борят радикално срещу каквато и да било форма на отстъпление спрямо строго монотеистичния характер на исляма, следвайки теоретична позиция, подобна на позицията на магребско-иберийските алмохади (а думата, с която са означавани, е именно испанизиран вариант на наименованието ал-Мувахидун). Освен това уахабитите се обявяват против какъвто и да било култ към светците, към музиката и танците, смятайки ги за отстъпление пред политеизма и идолопоклонничеството .

Въпреки изначалната си твърда омраза към всичко ново, още от края на XVIII в. уахабизмът се е свързал с династията, основана от емира Мохамед Ибн Сауд, и затова е наречена на Запад „саудитска”. От 20-те години на миналия век тя господства именно в Саудитска Арабия и макар да отстоява формалната и официална вяра и етика, вдъхновени от строгата и неизменна традиция, тя в същото време използва без предразсъдъци съвременните инструменти на технологията, финансите, информатиката и телематиката. 

От своя страна в основната си част шиитите се придържат към течението на „дванадесетницата” (т.н. имамити), което признава поредица от дванадесет имама (от Али до месианската фигура на Мохамед ал-Махди, който е починал през 874 г., но не е умрял и ще се завърне в края на всички времена). Те съставляват мнозинство от населението преди всичко на Иран (90%) и на Ирак (повече от 50%). Докато привържениците на течението на „седемте” приемат само поредица от седем имама, предшестващи махди – измежду тях трябва да споменем „заидитите” в Йемен и „измаилитите”, които обожествяват фигурата на имама и го смятат за пазител на тайния смисъл (батин) на Корана. Сред най-известните измаилитски движения следва са споменем „карматите” от Х в.; „фатимидите”, основали шиитски халифат през XI-XII в.; „низарите”, известни и в Европа през периода XII и XIII в. като „секта на убийците”. Те са водени от ага хан, чието основно седалище се е намирало в долината на Хунза, между Индия и Пакистан и който бил признат за лидер на около 300 000 вярващи, установени главно на Индийския полуостров. Свързани с измаилитите са „друзите”, чийто водач, фатимидският халиф Ал-Хаким, се е представял през периода между Х и XI в. като въплъщение на Божественото начало и е почитан като махди. Техните вярвания показват силни неоплатонистки елементи (като например идеята за метемпсихоза), а общностите им в днешно време са разпръснати по територията на Сирия, Израел и най-вече на Ливан. От края на IX в. нататък от имамизма на „дванадесетницата” се отделя движението на „нузайрите” или „алауитите”, характеризиращо се с доктрина от неофитски характер, която съдържа елементи на християнството и на зороастризма. След като са се установили на територията на Сирия, главно около град Латакия, „алауитите” са основали през 1922 г. автономна държава, която е била призната до края на френския „мандат” в тази район и дори до днес те продължават да играят важна роля там („алауитска” е фамилията на райс Асад). Шиитски общности, в по-голямата си част от „дванадесетница”, присъстват и на територията на Азербайджан, Бахрейн, Ливан, Йемен, както и в общността на хазарите в Афганистан (около 2 милиона и половина с урало-алтайски етнически произход, установили се в планините в централната част на страната). Що се отнася до хариджитите, те все още присъстват, особено в страните от Магреб (Мароко и Алжир).

В периода между XX и XXI в. съвременният ислям е преминал през цяла редица изменения (а в някои случаи и превратности), които могат да бъдат открити най-напред в един общо взето кратък период между втората и третата четвърт на ХХ в. и по-точно – в две събития от ключово значение. Преди всичко, това е периодът непосредствено след Първата световна война, когато, от една страна, „светските и прозападни революции” в Отоманската и Персийската империя, превърнали се съответно в Турция и Иран (в Турция желязната воля на Мустафа Кемал е наложила премахването на халифата, поддържан от султаните), а от друга страна, като тръгнем от Египет и Индия, радикализирането на движения с пиетистко-политически характер (които от 70-те години нататък бяха наричани неправилно „фундаменталистки”, докато днес е предпочитан терминът „ислямистки”), изискващи „завръщане към чистия ислям” – всичко това предопредели една нова форма на разделение вътре в уммата между „религиозни екстремисти” и „умерени”. В края на краищата всичко това се сведе до многовековното разделение между сумма и шиа, което се разпространяваше и в двете сфери, променяйки донякъде взаимните им отношения. По-късно избухна Иранската ислямска революция, прокламирана през февруари 1979 г. в Техеран от аятолах Хомейни, а още по-късно бяха извършени атентатите на 11 септември в Съединените щати, белязали началото на ера, през която в американската политика и пропаганда започва да господства War against Terror (Война срещу Терора) с такива драматични епизоди, като атентатите в Мадрид и Лондон, както и нашествието в Афганистан и Ирак, водени от две различни военни коалиции, за които и в двата случая бе вземано решение и които бяха ръководени от Белия дом под президентството на Джордж Буш-младши.      

Още през 90-те години, вече много по-ясно, отколкото през 1979 г., и още повече от 2001 г. нататък, започна да се създава впечатлението (в известна степен съответстващо чисто и просто на истината), че мюсюлманският свят се разделя на два фронта. От едната страна бяха онези, които смятаха, че сега вече, след едновековен комплексен диалог, характеризирал се с обмен на удари и сблъсъци, посредством един обновен и по-честен диалог между Запада/модерността и исляма би могло да бъде поставено началото на макар и бавен и труден процес на съпоставки и осмоза, който да доведе до утвърждаване на един „либерален” ислям. А от другата страна бяха онези, които бяха убедени, че единствено обръщайки се към самата себе си, за да открие наново своите древни и изначални черти, цялостта на вярващите в кораничната вяра би могла да постигне истинско възраждане, излизайки от своя период на залез, започнал през XVII-XVIII в. и смятан от мнозина за необратим процес.

Междувременно започна да се очертава един друг, макар и бавен, но характерен феномен, вкоренен във вековете, но превърнал се в обект на силно ускорение през последните десетилетия. Дълбокото ядро (deep core) на мюсюлманския свят, зародило се между Близкия изток и Средиземноморския басейн, постепенно се е измествало по посока на Азия, а същевременно и към една част от африканския континент (напълно – към неговата северна част и не толкова към централната му част), въвлечена в процес на ислямизиране, чието начало датира от средата на ХХ в. и може да се наблюдава също в Европа, на американския континент и дори на островите на Океания поради съществуващата диаспора на мюсюлманските страни на тези континенти и поради основаването на множество общности от мигранти, много от които се характеризират със своята повече или по-малко изразена мисионерска цел (прозелитизъм). Прозелитизмът и отслабването на демографския ръст са благоприятствали и продължават да насърчават този динамичен процес, който продължава и в наши дни. Въпреки че арабският език продължава да бъде „свещеният език” на исляма и негова фундаментална лингвистична основа в теологическата и юридическата сфера, по-голямата част от вярващите вече не е арабска от етническа гледна точка. От Турция и Иран през обширния евро-азиатски район, който се разстила от Кавказ до индийския Куш, до Югоизточна Азия и до Екваториална Африка, вече се е утвърдила една „нова” ислямска реалност от етническа гледна точка, към която се прибавят около 19 милиона мюсюлмани, живеещи в Европа срещу повече от 500 милиона жители там (т.е. 3,8% от общото население на континента), както и приблизително 3,5 милиона мюсюлмани в Съединените щати (т.е. 1% от населението). Днес най-голямата мюсюлманска страна в света е Индонезия със своите 203 милиона жители. Симптоматичен е обаче фактът, че допреди само няколко десетилетия тази страна бе сочена за модел на съвместно съществуване между живеещите в нея християни, мюсюлмани, индуисти и будисти и едва по-късно се наложи като едно от най-яростните и опасни огнища на етно-религиозни сблъсъци.  

Тези статистически данни са, разбира се, закръглени и приблизителни от количествена гледна точка, отнасят се до 2012 г. и са подложени на силна експанзивна динамика, както от гледна точка на абсолютни, така и на относителни цифри. Не трябва да забравяме наистина, че както вече казахме, макар християнството и до днес да е най-разпространената религия в света със своите 2 милиона вярващи, разпределени между различните Църкви, а ислямът да го следва (докато третата най-практикувана религия в света след тези двете - индуизмът, наброява около един милиард привърженици), настоящият тренд показва тенденция към стагнация в християнския свят, свързана както с демографската регресия и с все по-силния процес на „лаицизиране” на Запада, така и със засилващата се вълна от различни форми на натиск, заплахи и преследвания в страните на Азия и Африка. В същото време се наблюдава и разширяване на мюсюлманския свят поради демографски и прозелитски причини, както и значителна стабилност на индуисткия свят, който на свой ред се стреми към разширяване по демографски причини, но не и поради прозелитизъм. Не трябва да забравяме освен това споменатата вече по-горе връзка между разпространението на различните култове и социално-икономическия стандарт – повече от половината от общия брой християни живеят в Европа, Северна Америка и Австралия, т.е. в зони, в които е концентрирана онази част от човешкия род, която възлиза на не много повече от 15% от световното население (т.е. тази част възлиза на малко повече от един милиард души в сравнение общото население от почти седем милиарда), а те управляват около 90% от богатствата по цялата земна повърхност. Докато една голяма част от мюсюлманите и всички индуисти живеят на територията на Азия и Африка, два континента, спадащи към територия, на която живеят останалите 85% от жителите на земното кълбо и те управляват само от 10% от неговите богатства.

Това неравенство обикновено бива подценявано, ако не и игнорирано, или още по-лошо – скривано от наблюдателите, които се стремят да интерпретират феномена на новите форми на „нетолерантност” и на агресивност, наблюдавани в мюсюлманската умма, приписвайки ги на същността или на генезиса на кораничната вяра. Те съзнателно пренебрегват както влиянието на социално-икономическите трудности върху вярващите в нея, така и чувството на обида и отмъстителност, произтичащи от знанието, макар и често неясно и недостатъчно, за протичащия процес на глобализация. От XVI в. насам всичко това е предопределило съществуващото днес необикновено неравенство именно между онези, които притежават, управляват и се ползват от богатствата на нашата планета и онези, които се явяват единствено обект в този процес.

Франко Кардини, "Ислямът е заплаха. Лъжа!", "Изток - Запад", 2018