АНОТАЦИЯ

В „Тоталитарният опит“  световноизвестният интелектуалец Цветан Тодоров размишлява върху явления и събития, свързани с комунизма и фашизма – двете основни форми на тоталитарен режим, оставили дълбокия си отпечатък в историята на ХХ век. Включените в изданието етюди са писани в периода 1990–2010 г., като първоначално са предназначени за специализирани сборници и периодика. Впоследствие Тодоров ги обединява в книгата си от 2009 г. „La signature humaine“ („Човешкият отпечатък“), която излиза в два тома, първият от които е този сборник.

Тодоров анализира творчеството на редица други видни интелектуалци и творци от XIX–XX век, сред които един от най-прозорливите политически коментатори във Франция през миналия век – Реймон Арон; Примо Леви, участвал като млад в италианската Съпротива и арестуван през 1944 г., защото е евреин, е изпратен в Аушвиц, откъдето бива освободен година по-късно; Жермен Тийон, взела дейно участие в Съпротивата в окупирания Париж, рискувайки живота си, след което, депортирана в Равенсбрюк, за да помага на другите, както го прави и по време на войната в Алжир; изключителните руски мислители Роман Якобсон и Михаил Бахтин, които изиграват особена роля в интелектуалната биография на автора.

В книгата срещат и очерци за Ромен Гари, Михаил Бакунин, Шилер, Карл Маркс, Рихард Вагнер, Йосиф Сталин, Георги Димитров и др., както и анализи върху спасяването на българските евреи, границите на правосъдието и др.

ЦВЕТАН ТОДОРОВ е роден в София през 1939 г. Живее в България до 23-годишна възраст, след което се установява във Франция, където е и до днес. Автор е на множество трудове, сред които и преведените на български език „Завладяването на Америка“, „Страхът от варварите“, „Интимните неприятели на демокрацията“, „Новият световен безпорядък“, „Гоя в сянката на Просвещението“ и „Живот в огъня“  – книга, проследяваща лични тетрадки, любовни и приятелски писма и други изповедни документи, в които се разкрива вътрешния мир на голямата руска поетеса Марина Цветаева, – чийто съставител е Тодоров.

ОТКЪС

Сталин отблизо

Георги Димитров (1882–1949) е най-видният ръководител на Българската комунистическа партия през първата половина на ХХ век. След потушаването на въстанието, организирано от комунистите през септември 1923 г., той напуска страната и става функционер на Коминтерна – международна комунистическа организация. Повече или по-малко легално той снове между Москва, Виена и Берлин. Именно в Берлин го арестуват през март 1933 г., няколко седмици след като Хитлер идва на власт. Обвинен е редом с други комунисти за пожара в Райхстага. С това Хитлер иска да злепостави и да разбие комунистичекото движение. Но противно на всички очаквания Димитров се защитава блестящо – международните мрежи от симпатизанти, ръководени от Вили Мюнценберг, осигуряват световния отзвук на делото, което се провежда в Лайпциг, и будят всеобщо благоразположение към главния обвиняем. Въпреки че Гьоринг и Гьобелс са сред свидетелите, Димитров бива оправдан и освободен.
Изгубил българското гражданство, той отива в СССР, където е приет като герой. С ореола на новата си слава той веднага се изкачва по стълбицата на властта: става главен секретар на Коминтерна и депутат във Върховния съвет, съветски еквивалент на парламента. В стриктната йерархия на ръководителите на страната тогава той заема шесто място. Задържа се на него до началото на войната през 1941 г., когато се налага преустройство на международното комунистическо движение. След победата над Германия през 1945 г. той се връща в България. Година по-късно става министър-председател. Той организира безмилостната репресия над демократичната опозиция през 1947 г., а именно законното убийство на нейния ръководител Никола Петков. Димитров боледува често и се лекува в СССР. Умира там през юли 1949 г.
Димитров щеше да е само една от патетичните или злокобни фигури на международния комунизъм от онова време, ако не се отличаваше с нещо друго: водил си е дневник. По-конкретно той започва да записва, докато е в затвора в Берлин, на 9 март 1933 г. и продължава с малки прекъсвания до 6 февруари 1949 г. През тези шестнадесет години, решаващи за историята на Европа, той всеки ден отбелязва основните събития от живота си, посветен основно на обществена дейност. За дневника знаят и руските чекисти, и българските комунисти. След смъртта на Димитров дневникът се съхранява в архивите на Българската комунистическа партия. С изключение на няколко откъса за Лайпцигския процес съдържанието му се пази в строга тайна. Но след кризата на режима през 1989 г., задълбочила се през 1991 г., въпросът за неговото публикуване става актуален. Задачата не е лесна. Димитров пише на български, на руски, на немски, използва много съкращения и нерядко тогавашните псевдоними. Въпреки това работата е доведена до край и целият дневник се публикува на български през 1997 г.  Първият му превод на английски е издаден от университета в Йейл през 2003 г.
Дневникът на Димитров е безценен документ за историята на комунистическото движение, за Източна Европа и дори за световната политика през първата половина на ХХ век. Същевременно той предлага богат материал за размисъл на политолози, социолози, психолози. Никой друг комунистически ръководител на такова равнище не е оставил подобен документ. Спомените или интервютата с някои от тях са писани впоследствие, а не всекидневно. Дневникът съдържа многобройни детайли, особено за дейността на Коминтерна преди войната, както и за установяването на „народните демокрации“ в Източна Европа след войната. В същото време наблюдаваме отблизо живота на ръководителите на Съветския съюз.
Един от най-значимите приноси на дневника са думите на Сталин, предадени от Димитров. През целия този период Димитров е част от най-приближения кръг на съветския водач. Той се среща с него – не всеки ден, но често. Димитров смята казаното от Сталин за толкова ценно, че веднага го записва в своя дневник. Следователно в него откриваме както повече или по-малко официални речи, така и признания, направени пред най-близките. Портретът на Сталин, който се очертава на тези страници, е впечатляващ. Означава ли това, че в случая сме изправени пред „истинския“ Сталин? Със сигурност не. Първо, някои страни от неговата дейност са твърде очевидни, за да бъдат записвани от Димитров. Освен това единствено международните въпроси са обект на сериозно внимание. Пък и дори пред Димитров Сталин не казва всичко. Впрочем публичните изказвания на Сталин са не по-малко важни от интимния му образ, който ни разкрива дневникът. Въпреки всичко приносът на Димитров е от особено значение и всички, които се интересуват от дейността на съветския ръководител или от естеството на комунистическите практики, си заслужава да се запознаят с него.

Цветан Тодоров, „Тоталитарният опит“, изд. „Изток-Запад”, 2015