Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. Пише стихове още като дете във вестниците Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков. Единствената й стихосбирка - „Аз и морето“, е издадена посмъртно през 1980 г., а няколко години по-късно от печат излиза и книгата „Най-синьото вълшебство“, в която е публикувано цялото й творчество, писма и личният й дневник.

На 4 декември 1979 г. слага край на живота си.  В една от последните си изповеди, записани в дневника й, пише:

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”

---

Тайна

И облак сивкав като миша дупка

пак погледа ми приютява тихо,

от мойта длан – разчупена черупка –

изтича въздух снежнобял и стихов.

Във чашите на моите зеници

се плисва нещо чуждо, непознато

и сиви, като мене тъжни птици,

пробождат ме с върха на свойто ято.

Но моят стих, от зима неизпръхнал,

ще метне на гърба ми свойто лято

и аз стихотворение ще стана,

от никого нечуто, неизпято.

Тогава ще се вмъкна във пиеса

на някоя от сцените, сияйна,

ще бъда най-безавторна, щастлива,

ще бъда просто малка тайна.

---

Изповед

(след родителската среща)

Защо? От мен ли пак ти се оплака.

Но как? Та аз не пея вече в час.

Дори звънеца трепетно не чакам –

мълча и слушам. Мамо, вярвай, аз

през този срок съвсем не се разсмивам

във час, когато другите мълчат.

Не съм необуздана, бурна, дива

дори и в събота. Но някой път

така ми се приисква да избягам

от всички тези думи и числа

и вятър на гърба ми длан да слага,

да тичам с автобусни колела.

Тогава аз забравям за урока

и моите разтворени очи

се пълнят мигом с хиляди посоки...

Класът урока слуша и мълчи.

В такива часове аз тихо бликам

най-искрените свои стихове,

но чуя ли, че името ми викът,

ги скривам като малки грехове

в очите си. Как хубаво, горещо

е с тяхната червена светлина!

Но днеска – след родителската среща,

те всички се превръщат във вина.

---

Заключваха ме…

Заключваха ме - счупвах всяка брава,

не чувствах как вината в мен тече!

А в сянката ми девствено лилава

се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна

ме стяга в своя чер невидим креп!

На дните ми от счупената стомна

изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.

Пред теб! Неблагодарницата аз,

смутена и виновна, се превръщам

във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш - никак не е късно,

свидетел ми е мъдрият Бургас.

И твойта радост, мамо ще възкръсне,

кълна ти се - виновницата аз!