АНОТАЦИЯ 

„Краят на кръга” от Том Егеланд е един различен тип трилър, в който се преплитат мит, мистерия, история и теология. Средновековен манастир крие истинска археологическа сензация – златен кивот на две хиляди години, в който се намира тайна, способна да промени световната история. Една тайна, заради която могъщи сили биха стигнали далеч, за да я опазят. Археологът Бьорн Белтьо се опитва да проследи историята на кивота и какво има в него. Проучването му го отвежда до секретна научна организация, базирана в Лондон, до научноизследователски институт в Средния Изток, занимаващ се с библейските митове и догми, до крепост на кръстоносци във френско селце, където е скрита една от най-дълбоките тайни на християнството, грижливо пазена от Ордена на хоспиталиерите и други посветени в продължение на векове.

Да, в романа има много екшън, конспирации, преследвания. Но едновременно с това той е и добра литература – има психологизъм, черен хумор... Преведен е на 23 езика.

„Краят на кръга” е публикуван две години преди „Шифърът на Леонардо” да види бял свят. Когато излиза романът на Дан Браун, читателите на Егеланд с изненада откриват, че главните герои са със същите характеристики; нещата се въртят около родословието на Иисус и потулени тайни на християнството; зад всичко стои всесилна международна организация; и двете книги се занимават с противоречиви теории за живота, учението и смъртта на Иисус Христос, за библейските ръкописи и зараждането на християнството.

Не малко са коментарите както на критици, така и на неспециалисти относно приликите между двата романа. Не липсват и намеци за плагиатство. И двете книги се занимават с противоречиви теории за живота, учението и смъртта на Иисус Христос, за библейските ръкописи и зараждането на християнството. Дали има основания за плагиатство - никой не може да твърди с абсолютна сигурност. Но има някои поразителни сходства между "Шифърът на Леонардо" и "Краят на кръга"*:

- древна мистерия и световна конспирация;

- тезата, че Иисус е бил женен за Мария Магдалена и двамата са имали потомство;

- албинос е главен герой и в двата романа – разликата е, че в „Краят на кръга” той е добрият (Бьорн), а в „Шифърът на Леонардо” – лошият герой (Сила – човекът на „Опус дей”);

- и в двете книги главната героиня се оказва едновременно последният жив потомък на Христос и Мария Магдалена, и дъщерята/внучката на последния велик магистър на таен орден.

ТОМ ЕГЕЛАНД е роден в Осло през 1959 г.работил е като разследващ журналист, репортер и редактор в един от водещите норвежки всекидневници „Афтенпостен”, както и за телевизионния канал TV 2. През 1988 г. дебютира с романа „Залезът на боговете“, разказващ историята на съвременна двойка, попаднала във викингската епоха. Като негов литературен и пазарен пробив обаче се смята романът „Краят на кръга”, излязъл през 2001 г. През 2006 г. Егеланд се отказва от високия си пост в TV 2, за да се отдаде изцяло на писателската си кариера. Автор е на общо 8 романа, преведени на 18 езика. На български са издадени романите на Том Егеланд „Тринадесетият апостол“, „Заветът на Нострадамус“, „Евангелието на Луцифер“, „Пазителите на завета“, „Краят на кръга“, „Залезът на боговете“, „Загадката на катакомбите“, „Нощта на вълците“ и „Лъжите на бащите“. Зад всяка негова книга има големи проучвания на архиви и исторически източници. В 5 от книгите му главен герой е археологът Бьорн Белтьо. Наскоро Холивуд купи правата за филмиране на поредицата.

ОТКЪС

Преминаваме през паважа и през асфалтираното пространство и влизаме в горичката. Всичко е тихо. Чувствам се вкъщи, навлизайки под короните на дърветата. 

– За да разбереш реда на мисли – започва Питър, докато вървим бавно нагоре по склона, – трябва да разбереш времето, към което се връщаме. Вярно е, че повечето хора имат някаква вътрешна представа за времето на Иисус. Но тя е повлияна от версията на Библията. А в Новия Завет всичко се върти около Разпнатия. 

– А то не е било така? 

– Иисус се появява в турбулентно време. И то с нищо не се е подобрило, когато той си отива. Евангелията са написани дълго след като той е живял и умрял. Преразказали са онова, което на самите тях им е било разказано. Позовавали са се на писмени източници. Но също така и те, хроникьорите, са били деца на своето време. Повлияни от средата си, от духа на времето. 

Помагаме си един на друг да прескочим паднал ствол. Клоните му са обсипани с доволни листа, които изглежда продължават да мислят, че всичко е съвсем наред. Питър изтупва парченца кора от панталоните си, преди да продължим. 

– Трябва да изходим от въстанието на евреите – казва той, – падането на Йерусалим и унищожаването на Храма75. И от разбирането на евреите за самите себе си след унизителната загуба. Най-решителните бунтовници бягат към крепостта Масада76. Когато римските войници най-накрая я превземат, те не намират никого. Абсолютно никого. Всички обсадени се самоубили, вместо да се подчинят на римляните. Така Масада се превръща в символ на еврейската чест. 

– Въпреки че са загубили? 

– Понесли са поражение, да, но все пак поражение, изпълнено с гордост и безстрашие. Те били прекалено малко, противникът прекалено многоброен. Но неуспешното въстание създава благоприятна среда за разрастването на съмнение както в евреите, така и в новите християни. Трябвал им отговор. Йерусалим бил опожарен. Храмът – превърнат в руини. Къде бил техният Бог? Какво желаел Той? Какво искал да им каже? Без Храма, като сборно място, старото духовенство изгубило темелите на властта си. 

– Но все пак имало такива, които били готови да поемат щафетата? 

– Несъмнено. Това били именно фарисеите, тоест равините. Те запълнили празнината, оставена от свещениците. Равините били онези, които повели юдаизма в посоката, в която върви и днес. 

– А християните? 

– Новите християни все още принадлежали на юдаизма. Те били още по-объркани, ако това изобщо било възможно. Какво станало с обещаното им Божие царство? Какво станало с Месията? Това били въпросите, на които Марко се опитал да отговори. Той пише своето евангелие през седемдесета година след Христа. Четиридесет години след разпъването на кръста. Той написал първото евангелие, въпреки че в Новия завет то е на второ място. Независимо, той го завършва четиридесет години след смъртта на Иисус. Това е много време. 

Спираме. Питър запалва пура, обръща я към себе си и наблюдава огънчето, докато рисува кръгове в тъмнината. 

– През онези години историята за Иисус била предавана чрез устни разкази и химни – продължава той. – В малките християнски общности хората седели, огрени от светлината от външния огън или около огнището и разказвали онова, което били чули. Някои променяли историите по малко. Изпускали нещо, добавяли друго. Разказвали за превъплъщенията и чудесата на Иисус. За думите и делата му. Това били спомени, които се делели помежду си, но спомени, оцветени от надежда и мечти, от исторически стремежи, останали от миналото. Фактите се слели с легенди, митове и химни. 

Някъде, не много далеч, дизеловият агрегат на водната система забръмча. 

– Според много изследователи, Марко творил в Рим, според други – по-скоро в Александрия или Сирия. Но всички са единодушни, че както Марко, така и неговите читатели се намирали в изгнание, извън родината си, че говорели гръцки и че еврейските традиции не им били особено близки. 

– Почти като външни наблюдатели?

Той кимна замислено. 

– По един или друг начин. Онези хора търсели корените си. Евангелието на Марко било написано веднага след неуспялото еврейско въстание. Представи си настроенията! Били са отчаяни. Духовете – разбунени! Имали нужда от нова вяра, трябвала им надежда. Като Иисус на кръста, и читателите на Марко се чувствали изоставени от своя Бог. По тях плюели и ги унижавали. 

– Затова те се обърнали към Марко за утеха? 

Той вдишва дима от пурата много навътре и го изпуска, говорейки:

– Марко смятал себе си за вдъхновител. Някой, който можел да обедини евреите около една нова надежда. Много от тях били усетили несправедливостите на римляните върху собствения си гръб. 

Приятен бриз преминава през горичката. Той носи със себе си слаби ухания, които за кратко потискат миризмата на ароматизиран тютюн. 

– В съгласие с духа на времето той обрисувал Иисус като загадъчен, мистичен, божествен. У Марко Иисус не е бунтовник, за какъвто са го смятали много хора до въстанието. Той придобил по-дълбоко измерение. Черта, създала онова, което изследователите по история на религията наричат “тайната за Месията”. 

– Което означава? 

– Хората трябвало да усещат, но не и да разбират кой е той. Той забулва самоличността си. Единствено Иисус знае какво трябва да прави. Неговата мисия на Земята не е да прави чудеса. По онова време чудесата са били нещо, което всеки втори мъдрец можел да сътвори. Но само Иисус знаел, че той е Божи син. Че е дошъл на Земята, за да страда и да умре. За да спаси човечеството. 

– Съвсем не лека задача – казвам. 

Питър държи пурата между върховете на пръстите си и вдишва дима, очите му са полузатворени. Виждам как долу в института светлината в една стая изгасва, а в друга бива запалена. Струва ми се, че виждам сянка зад едно от пердетата. Питър изважда джобната си бутилчица и ми я подава. Пълна е. Отпивам от коняка и му я връщам. Той гледа пред себе си, пийва и ми я подава отново. 

Казва: 

– Матей имал съвсем различна група читатели от Марко. Матей бил юдейски християнин и написал своето евангелие петнадесет години след Марко. Той бил чел Марко и включил по-голямата част от неговото евангелие в своето. Читателите на Матей били едновременно християни и евреи. Те избягали на север в Галилея или на юг в Сирия. Тук също равините били завзели много от властта. Християните били малцинство. За Матей е важно да подчертае, че Иисус е евреин колкото и другите. Не случайно евангелието на Матей започва с родословното дърво на Иисус, което води назад към Авраам. Парадоксалното е, че той всъщност проследява рода на Йосиф, въпреки че през цялото време Йосиф не се смята за баща на Иисус. 

Кикотим се тихо. 

– Матей се опитва да създаде един образ на Иисус, напомнящ за Мойсей – обяснява Питър. – У него Христос говори на народа си от планина, както Мойсей, приписани са му пет подобни поучения, които кореспондират с Мойсеевото Петокнижие. Мисля, че Матей е искал Иисус да се превърне за читателите в още по-важна фигура и от Мойсей. Изведеният на преден план образ на фарисеите се дължи именно на факта, че те тормозят читателите на Матей. Властта им се е увеличила след въстанието. Фарисеите и християните се борят помежду си за развитието на юдаизма. 

Питър прави кратка пауза и въздъхва тихо. Поглежда пурата си, изгася огънчето между пръстите си и хвърля фаса. 

– Последвало още едно еврейско въстание, което веднъж завинаги щяло да раздели евреите от християните – разказва той. – Шестдесет години след Масада един популярен еврейски бунтовник, Бар-Кохба, повежда ново въстание срещу римляните. Той се наричал наследник на цар Давид и се определял като новия Месия. Евреите се раздвижили отново. Него ли били чакали досега? Дали спасителят им накрая бил дошъл? Много от тях се обединили около новия герой. Но не и християните. Те вече имали свой Месия. Бар-Кохба завел своите последователи до няколко пещери, недалеч от Масада. Римляните открили скривалището и го обсадили. Някои от евреите се предали. Други гладували до смърт. В Пещерата на ужаса археолозите намериха наскоро четиридесет скелета на жени, деца и мъже. В Пещерата с писмата са намерени писма от Бар-Кохба, които показват, че той все пак е имал надежда да опази позициите си. Но не станало така. С Бар-Кохба умряла и надеждата на евреите за нов Месия. 

– А християните? 

– … все още чакали Иисус да се върне, както бил обещал.

– Но нищо не се случило?

– Абсолютно. Както при християните, така и при евреите надеждата за Божието царство добила по-абстрактно, по-духовно измерение, станала по-малко конкретна. Може да се каже, че християнството има двама създатели. Иисус, със своето топло и в същината си просто учение. След това апостол Павел, който преобразил Иисус в митологичен, божествен образ и който придал на учението му абстрактно религиозни и духовни измерения. 

– Но ако Иисус е бил само политическа фигура, то се губи самият фундамент на християнството – казвам аз. 

– И една от носещите греди на културното наследство на западната цивилизация. 

С подобни мисли стоим и гледаме в тъмното. 

Нещо започва да пиука. Отначало не разбирам какъв е звукът. Но идва от Питър.

– Пейджърът ми – усмихва се извинително той. Измъква малката кутийка от един съпротивляващ се джоб и присвива очи, за да прочете съобщението в тясното прозорче. 

– Хладно е – казва. – Да се връщаме! Ще успеем да си вземем нещо топло за пиене, преди да затворят. 

С погледи, забити в тъмната пътека, слизаме предпазливо надолу към института. 

– Мислиш ли, че кивотът би разкрил това? Нещо, което би поставило разбирането за Иисус в нова светлина? – питам. 

– Не е изключено. 

– Чудя се какво ли би могло да бъде. 

– Що се отнася до това – казва той и се засмива, – не си единственият!

Том Егеланд, „Краят на кръга”, „Персей”, 2009 

 

„Интелигентността е преди всичко аристократизъм за духа.“

Карл Ясперс, германски психиатър и философ, роден на 23 февруари преди 141 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Да, както винаги - 80.8%
Да, за първи път - 0%
Не, предпочитам друго - 15.4%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели

"Най-дългата нощ" - майсторска работа. И днес се гледа с удоволствие

 

Филм на Въло Радев от 1967 година, по сценарий на Веселин Бранев, оператор Борислав Пунчев, музика Симеон Пиронков

Задругата на Бялата богиня

 

Концерт на сър Брин Терфел, Мила Михова и Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров, Зала „България“, 28.І.2024 г. Сред присъстващите на концерта нямаше нито един глупак.