В навечерието на 150-ата годишнина от Априлското въстание излиза ново луксозно издание на „В тъмница. Спомени от 1876 година“ от Константин Величков – един от най-силните мемоарни текстове за събитията от онова време, съобщи издателство "Кръг".
Книгата проследява преживяното от автора в занданите на Пазарджик, Пловдив и Одрин след разгрома на въстанието и разкрива не само жестокостите на епохата, но и дълбоките човешки терзания пред лицето на смъртта.
„Затворът – пише Величков – убива живота, убива душата бавно, постепенно, неусетно.“
Изданието на „Кръг“, с оформление от Капка Кънева, се появява за първи път от 1977 г. насам и връща към живот важен, но сравнително непознат за днешните читатели текст.
КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ (1855–1907) е сред значимите фигури в българския обществен и културен живот – писател, преводач, два пъти министър на народното просвещение и три пъти народен представител. Той е членувал и в масонска ложа. Заедно с Иван Вазов съставя „Българска христоматия“, а преводите му на автори като Виктор Юго, Пушкин и Шекспир остават образцови. Величков е и талантлив живописец – негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествени галерии в Пловдив и Пазарджик, както и частни колекционери.
ОТКЪС
от „В тъмница“
В първото събрание, което направи Бенковски, някои от събраните се опитаха да узнаят от апостола в какво се състоят станалите приготовления, промислило ли се е за войводи, офицери, оръжия. Тия нескромни въпроси, с които ни се видя, че иска да се проникне в свещени тайни, възбудиха едва ли не общо негодувание и когато Бенковски със свойствения си заповеднически тон отговори сърдито, че това не е наша работа, че нашата работа е да изпълняваме сляпо заповедите, които ще получаваме от него и от другарите му, ние всички се присъединихме към протеста му и го одобрихме. Всичко, което казваха апостолите, се приемаше като истина, която не търпи възражение. И всеки можеше да бъде апостол. Не се искаше много, за да възпламениш духовете.
Имаше се работа с една клада, в която стигаше да хвърлиш една искра, за да пламне. Въодушевлението, възбудено от мисълта за бунт, увличаше всички със сляпата и неотразима сила на един водовъртеж, който съобщава своето движение на всичко, до което се докосне по пътя си. Естествената недоверчивост на селяните, всякога будна и предпазлива, враждебна към всяко увлечение, разположена да подозира навред опасности, мълчеше победена, смазана, унесена във вихъра. Когато апостолите минеха през едно село и го прокараха под клетва, по-първите селяни боязливо, като че се предпазваха да не ги видят, дохождаха в града да се допитат за ум до своите приятели и познайници, но дето стъпеха, нагазваха на огън и занасяха надире своите недоумения.
Трябваше да се прави каквото правеха всички. До това заключение бяха принудени да дойдат и най-мъдрите и замлъкваха. Най-много се самооболщавахме за всенародния характер на движението. Как ми се виждат бледни думите сега, когато искам да предам онова чудно ослепление, в което живеехме всички с чувствата си и с разсъдъка си! Пред очите ни се рисуваше България, станала на крак до последния човек, пламнала като някой вулкан от единия край до другия. Това не беше въстание, а буря, която се разразяваше внезапно, страшна, неумолима, която трябваше да отвлече, да съкруши всичко пред себе си. Какво можеше да се противопостави на тая стихийна сила? Турция, слисана, разтреперана, сътресена в своите основи, влизаше от първия ден в преговори, готова на всички отстъпки, за да отрази от главата си съдбоносния удар.
От нас щеше дори да зависи да станат или не кръвопролития, да дадем или не жертви. В наши ръце щеше да бъде да ги спреварим, като приемем предложенията, които неминуемо ще ни се направят. Щяхме ли само така лесно да се удовлетворим?
С такива доводи ние побеждавахме последните колебания на ония, които се опитваха още да си служат с разсъдъка си и от време на време изказваха боязливо своите страхове. И най-неубедените прекланяха глава и оставяха да ги влачи течението. И сега – уви! – излизаха прави страхливците, малодушните и малцината ония, които не бяха приели участие в движението, било защото не бяха искали да вземат участие в него, било защото не бяха ги щели. Въодушевлението, което увличаше целия народ, беше привело в отъпение и ония, които в градовете и в селата, право или криво, минаваха за подозрителни лица. Тям не се казваше нищо, но всичко се вършеше така открито, щото знаеха всичко и при това мълчаха. Колцина от тях са страдали може би в душата си, като са се гледали усамотени и като наказани всред общата народна радост! Те имаха право сега, когато тая радост се беше превърнала в народно бедствие, да ликуват, да ни сочат като народни престъпници и да призовават върху имената ни народното проклятие. Те бяха изпъплили сега на кормилото на обществените работи в града и се
бяха въоръжили против всичко, което наумяваше за нашата деятелност. Млади, въодушевени от желание да наредим училището по образеца уж на европейските, между другите нововъведения, с които бяхме ознаменували стъпването си на учителското поприще, бяхме построили и гимнастика. Работата не беше минала без опозиция. Ония, които не бяха доволни от нас, било защото младостта ни не им внушаваше доверие, било по други причини, бяха взели повод от гимнастиката, за да възбудят духовете против нас, и бяха доволно много успели в това. Беше се създало цяло враждебно течение против нас и аз бях издържал веднъж една доволно неприятна сцена. Един ден, по пладне, след като се бяха свършили занятията и учениците си бяха отишли, бях останал сам в стаята, дето бях имал урок, когато ненадейно влезе при мене един гражданин, който играеше доста видна роля в общината. След едно сурово „добър ден“, без да влиза в повече разговор с мене, като посочи към гимнастиката, която се видеше от прозорците, попита ме сърдито: „Какво е това?“. „Гимнастика“ – отговорих. „Така ли го викате? А ние по-просто казваме на това ип-джамбазлък.“ Побледнях от яд. Поисках да извлека от заблуждение неприятния си гост, но той не ме остави да говоря. „Не искам на стари години да ме учат на ум. Познаваш ли син ми? Аз съм го пратил на училище да учи книга, а не да стане ип-джамбазин. Разбра ли? Не искам да го учите на гимнастика. Да кажеш това и на другите учители. Ако си строши утре главата, вие ли ще го гледате?“ И при тия думи си излезе.
Негодуванието, което бяхме възбудили против себе си, беше избликнало сега в открита вражда и беше пострадала на първо място гимнастиката. Няколко деня след затварянето ни от нея беше останал само един спомен. Една тълпа, въоръжена с брадви, с триони, с лостове и топори, беше влязла в училището и беше съборила до основа както нея, така и сцената за представления, която от няколко години вече беше построена в една от по-големите стаи на училището и която ние бяхме разширили и разхубавили. Почти всички учители бяха затворени.
Нощта беше ми се видяла безконечно дълга. С настъпването на деня като че се разведри и в душата ми. Движението, което беше настъпило от тъмни зори в конака и което аз виждах през прозореца на стаята и през постоянно отваряната врата, беше ме отвлякло полека-лека от тъжните ми мисли. Къде пладне един от писарите на управлението, който знаеше български и когото познавах донякъде, ме забра и с пет-шест души заптиета се упътихме към дома. От думите, които писарят размени с мене по пътя, разбрах с каква цел отивахме. Едва влезнахме вкъщи, поискаха от майка ми да им покаже де са книгите ми и писмата ми. Тя ги заведе в стаята, дето един от долапите ми служеше за библиотека. Натъпкаха в два чувала всичките ми книги и писма и пристъпиха после към по-важната част от мисията си: да търсят скрития арсенал от оръжия. Бях спокоен, защото нямаше нищо, и приятно ми беше, че додето търсят, ще бъда при майка си и сестрите си. Кой можеше да знае какво ще стане с мене и дали скоро ще се видим пак?
